На 5.09.2022 г. е починал от рак един от ветераните-членове на софийския клуб за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“, по-известен като Мари. По-старите членове на клуба сигурно го помнят.

Повече за него и списък с фантастичните му произведения може да се намерите тук: http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%9C%C3%A0%D1%80%D0%B8_%D0%9F%D0%B0%D1%81%D0%BA%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%B2

Материал от Washington Post за един негов протест (със снимки):
https://www.washingtonpost.com/local/not-a-matter-of-money-family-sweats-out-heat-wave-to-protest-utilitys-14-fee/2016/08/18/30e04b64-649d-11e6-96c0-37533479f3f5_story.html

И спомен за него от Я. Чолаков:

Напусна ни Марио Паскалев. Като човек беше честен и последователен, като автор – оригинален, мащабно мислещ и сюрреален. Пишеше повече за себе си, затова и много от нещата му още не са издадени.

За книгата му „Подземни облаци” бях дал следната анотация:

„Няма нищо случайно в тази чудата на пръв поглед, но промислена проза, която ослепява читателя с богат език и неудържима експресия. И нищо от смайващия сюжет не е пропуснато от автора, освен ако не е трябвало да ни бъде спестено. Рядко се доверявам на български творци, които се подвизават в сферата на въображението, но пък и твърде рядко нечие въображение е било убедително като това на Мари.”

На тези снимки от премиерата й през 2019 година изглеждаме вглъбени, мрачни, с някакво предусещане. А странно, защото беше хубава вечер, с празнична обстановка, и завърши със среща на едни интересни хора с други интересни хора, които бяха в състояние да си прекарват екстазно, докарвайки се до душевно пиршество. И това – не от вчера. Марио, Наско Славов, в аудиторията се вижда и Сашо Карапанчев. И тримата вече не са между живите, фантастичната ни литература осиротя за няколко месеца, почти неусетно си отидоха от нас истински таланти.

Веднъж... бяхме седнали с Марио на една софийска пейка и, унесени в разговор, не забелязахме как към нас се приближиха полицай и полицайка. Те се легитимириха, извадиха ни от блажения свят на идеалното, в който се бяхме потопили. Бяха заловили някого и им трябваха поемни лица. Мари поклати отрицателно глава, бавно, но решително. „Не можете да ни откажете, това е ваш дълг!” – сопна се полицайката. „Можем – отвърна спокойно Мари. – за кратко съм тук от Америка и имаме среща с господин Чолаков. Разполагаме с малко време.” И двамата подозирахме, че е малко, нали беше една от онези редки, френетични срещи, когато се виждаш с някой, с когото можеш да си кажеш нови неща за Вселената... Просто не знаехме, че е твърде малко.