Напусна ни писателят-фантаст Върнър Виндж. Открих го случайно преди почти четвърт век с A Fire Upon the Deep и после специално намерих новелата, в която за пръв път е използвана идеята за „бавната“ и „бързата“ зони. Зоните с различна физика са абстрактно решение на парадокса на Ферми, което само един математик – какъвто по професия е Виндж – може да измисли, обаче по-интересна е реакцията на героите му. Зоните по същество разграничават рязко галактическата „провинция“ от галактическата „столица“, което е близко и разбираемо за всеки жител на далечна и бедна страна. На едно място Виндж описва нещо като галактична „Тихуана“ – изостанала планета в бавната зона, но близо до границата, чийто жители експлоатират, да не кажа паразитират върху тази псевдо-географска близост. Това също ми беше близко, защото преди много години след едно безкрайно дълго нощно пътуване с автобус попаднах в Сиудад Хуарез – градче, не много по-различно от Тихуана, но срещу границата с Тексас, което според слуховете преживява от американско консулство и от разни форми на нелегален трафик. Много малко американски (и не само) автори си отварят очите към сивата зона на проспериращите си държави.

Любими негови герои са ми извънземните тайнове, които представляват групов интелект. Самите те заслужават дълго есе. По същество смяната на членовете на „глутницата“ прави колективния ѝ разум практически безсмъртен. Обаче с гибелта на едни членове и приемането на нови този колективен разум претърпява еволюция. Дали след всяка смяна той си остава същия или е друг? Но и хората – ние сме монолитен носител на разум – се меним с времето, под въздействието на обстоятелствата, с набирането на опит (може би) помъдряваме. А новите членове на групата с времето приемат по нещо от старите и го предават на следващото поколение. Тогава има ли разлика между нас и тайновете?

Виндж беше един от интелектуалците-фантасти, мислител и визионер – както добре се вижда от произведенията му. Темите му – космоса, промените на човешката цивилизация под натиска на новите технологии, либертарианската политика на разсеяните из космоса пан-галактически цивилизации, ми бяха близки и ме интересуваха. И не само мен, както може да се убедим по дългия списък от награди и преводи на различни езици, включително и български. Много е трудно да се разказва за книгите му, защото като правило идеите му лежат в основата на сюжета и изненадите ще бъдат разкрити, така че ще се огранича само да ги препоръчам горещо и съжалявам, че го правя по толкова тъжен повод.

Дейвид Брин специално отбелязва оптимизма на Виндж и това се заслужава да се повтори – за много читатели в днешно време книгите на Върнър Виндж може да се оприличат на динозаври, попаднали при над от друга епоха, дори заради самата идея, че в тях човечеството има пан-галактическо бъдеще и че може да си сътрудничи плодотворно с други разумни цивилизации. В един от романите му от земна страна носител на идеята за сътрудничество са деца. Не се наемам да отсъдя дали това е случаен сюжетен ход или послание, натоварено с много символизъм. И в двата случая е показателно за начина на мислене на Виндж.

Нека Авторът почива в мир и дано книгите му да продължават да намират своите читатели!

*

Повече за Виндж може да се прочете тук https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D1%8A%D1%80%D0%BD%D1%8A%D1%80_%D0%92%D0%B8%D0%BD%D0%B4%D0%B6 и тук https://en.wikipedia.org/wiki/Vernor_Vinge