– Аз… съм човешко същество, за Бога! – рече Исус. – Аз… аз бях влюбен.

Мършавата женска фигура упорито мълчеше в здрачния следобед. Само раменете й леко потрепваха, но какво означаваше това – съгласие или несъгласие с чутото?

Всичко се люлееше. Стиснатите й устни, стаята.

Исус прокашли гърло.

– Тогава, покрай теб, имах и трите – Вярата, Надеждата и Любовта – дрезгаво каза той, – до онзи миг, в който ми даде да разбера, че за мен няма никаква Надежда и заради това загубих Вярата си. Но ми остана най-голямото от трите – Любовта, чувство, което ти отдавна си престанала да изпитваш. Нея ще дам на тях, защото вече нищо друго нямам. – И Исус кимна към мътния прозорец, отвъд който го чакаха хората.

Жената се отдръпна навътре, сякаш я бяха зашлевили. Полумракът разяждаше бялото й лице като киселина.

...

Целият текст е достъпен свободно на: https://bpoburgas.org/archives/1288

Други текстове от Янчо Чолаков може да изслушате в подкаста за Българска фантастика: