Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.03 22:26 - Приказки от чекмеджето: Конкурс за работа
Автор: valio98 Категория: Изкуство   
Прочетен: 108 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 26.03 22:27


Разказът е спечелил трета награда на „Конкурса за фантастично изкуство Бургас 2007“ и е публикуван в електронното списание „Фентернет“ (бр. 1, 2008 г.) и на английски в немското електронно списание Internova през 2008 г. и в антологията „Around the World in 80 Science Fiction Stories” (2016, редактор Michael K. Iwoleit). Тази антология се класира на трето място в ежегодната надпревара за немската Kurd Lasswitz Award.


***


- Не го докосвайте! – извика най-високата жена. Тъмен костюм, очила със сребърна рамка и коси, стегнати в кок. – Не знаем с какво хранят компютрите тук.
Аз замръзнах.
Няколко минути по-рано една изключително възпитана млада жена ни въведе в тази чакалня. Тя избягваше да гледа към нас. Хората никога не ни се усмихват, освен ако служебните им задължения не го изискват.
Някой беше забравил да нахрани компютъра на рецепцията и тя тихичко скимтеше под далечния ъгъл на бюрото. Трите кандидатки, които бяха пристигнали за интервюто преди мен, съсредоточено се взираха в бледозеления таван. Без съмнение и те се чудеха дали ситуацията не е инсценировка, за да се провери силата на майчинските им инстинкти, и обмисляха как е по-добре да реагират. Аз си задавах същите въпроси, но опитът ми подсказваше, че на работодателите никога не им харесват проявите на  нерешителност, така че се приближих до бедното същество.
- Не го докосвайте! – отново същата дама. Тя бе облечена в тъмен костюм, носеше очила със сребристи рамки и косата ѝ бе прибрана в стегнат кок. – Може да го убиеш.
 Пренебрегнах нейните протести и сторих нещо добро за бедното същество – извадих от чантата си бутилка с мляко и го нахраних.
- Трябваше да попитаме някой от фирмата – обади се с известно закъснение втората, най-младата от всички нас.
- Това е за мобилни телефони – показах им етикета и налях още малко течност в устата на компютъра.
- Не е полезно за храносмилането да му давате толкова много наведнъж – отбеляза третата, сива мишка на неопределена възраст, с бледи намеци на пол. Очевидно именно тя беше най-сериозният ми съперник.
Компютърът се оригна. Безцветната беше права, разбира се. А аз бях бясна, защото допуснах грешка и защото ѝ позволих да се възползва от това. Поне не и дадох да натрупа самочувствие като я оставя да разбере как се чувствувам.
- Не биваше да го оставят гладен на първо място – казах аз. – Три дни без храна и тя ще започне да яде централния си процесор.
Компютърът изпразни бутилката за пет минути, на чаени лъжички. След това вратата на приемната се отвори.

* * *

Жената, която влезе, носеше бели панталони и синьо сако с емблема на фирмата. Ние се изправихме.
- Здравейте! Козвам се Стефания Джоунс, от Личен Състав. – Как се чувствате? Извинете, че ви накарах да чакате.
Ние отговорихме нещо благовъзпитано и тя ни въведе в зала за конференции. По стените висяха стилни картини с цветя. О"Кийф. Оригинали.
- Възхищавате се на изкуството, госпожо Робъртсън?
За момент се изкуших да го поправя, че е мис Робъртсън, но тя можеше да ме разбере погрешно.
- Харесвам я.
Госпожа Джоунс кимна и ни покани да седнем около масата.
- Всички вие сте преминали предварителната селекция в агенцията за трудови ресурси, така че няма да ви задавам обичайните въпроси. Нашата фирма се нуждае от хора, на които може да се разчита. Умението да се работи в екип е решаващо. Ние може да наемем една или две от вас, или дори всички. А може и да не наемем никоя.
Тя ни изгледа една по една, навярно проверяваше как реагираме на думите ѝ.
- Госпожо Стейпълтън, бихте ли ни казали какво ви изкарва от равновесие?
Значи това беше името на безличната. Тя не потрепна.
- Безразличието.
- Вашето собствено?
- Аз винаги се ангажирам с нещата, които върша.
- Оставете на другите да преценят това.
Кандидатката беше готова да избухне. Джоунс я игнорира и се обърна към жената с кока и очилата.
- Госпожо Грациани, как се справяте със стреса?
- Търся корена му и го отстранявам.
- А ако корена, както се изразявате вие, не може да бъде отстранен? Ако това е вашият непосредствен началник?
- Причината никога не е в индивида, а в отношенията между отделните индивиди. Аз ще се опитам да променя отношенията...
- Как ще накарате шефа си да не пуши на работа?
Грациани се замисли за миг.
- Пушенето е забранено в майчините домове. Сигурна съм, че това никога няма да се случи във фирма като тази.
- И ако все пак се случи, какво ще направите?
- Ще говоря с нея или с него.
- А не с някой от Личен състав? Значи, ще се поколебаете да издъните шефа си?
- Да, ще се свържа с Личен състав. Това ще е второто ми действие.
- Благодаря ви, госпожо Грациани. Нашата фирма няма да се нуждае от услугите ви. – Джоунс се изправи. Ние се наканихме да последваме примера ѝ, но тя махна с ръка. – Останете, с вас не сме свършили още.
Грациани напусна стаята без да пророни дума. Аз не гледах към нея, а към оставащите две съпернички. По-младата, чието име все още не бяхме чули, проследи нещастната ни конкурентка с поглед, изпълнен с ужас. През това време мисис Стейпълтън се взираше в мен без да мига.
- Госпожо Трентън, – тя попита момичето, – каква е най-отговорната задача, която сте провалили през кариерата си?
- Никога не съм проваляла задача.
- Никой не е идеален, госпожо Трентън. Помислете си по-добре.
- Наистина, господине! Аз бях първата в моя курс по майчинство. И имам прекрасни препоръки от фирмата, в която изкарах лятната си практика.
Тя идваше направо от университета.
- Тогава защо те не ви наеха, госпожо Трентън? Трябва доста да сте се издънили пред тях. Не се ли сещате как?
- Всъщност, аз дори не кандидатствах за работа там. Те са голяма фирма, но техните най-сложни продукти са хладилници. Моята генетична модифицируемост е с три порядъка по-висока, отколкото е необходимо за производство на охладителни уредби. Предпочитам работа с повече предизвикателства и по-добри перспективи.
Вероятно Трентън, а не Стейпълтън беше основната ми конкурентка.
Джоунс се обърна към мен. Изведнъж се почуствах гладна и си припомних със съжаление за бутилката мляко, с която нахраних компютъра в приемната.
- Госпожо Робъртсън, кой е най-големия риск, който сте поемали на работа?

* * *

Преди пет години, когато кандидатствувах за първата си работа като майка в голяма биотехнологична компания, все още не ни разпитваха така, както днес го правеше тази кучка. Но от тогава изискванията на технологията се повишиха и стана почти невъзможно да се намират достатъчно майки, които са способни да износят стотици процесори всяка седмица. Ускорителите на растежа могат само да съкратят периода на бременността, но не и да спасят психиката ти след четири раждания на месец. На фирмите им се налага или да те пенсионират с огромна пенсия, или да се изправят пред съдебни заседатели, които без колебание са готови да отсъдят в полза на бившите служителки. Пренасянето на производството в страните от третия свят е възможно само за най-простата биотехника, защото там едва няколко процента от населението е преминало през генетични тестове, а жените в детеродна възраст с модификационен потенциал като моя са рядкост: две на сто хиляди. Единствената защита на компаниите е да прекарат кандидатките през най-трудните възможни психо тестове. И те го правят.

* * *

- Преди две години, когато работех за микропроцесорна фирма в Калифорния...
- А – прекъсна ме Джоунс – небезизвестната Долина на хилядите майки. – Чували сме за това велико място, как може... Но продължавай, кажи ми какво героично дело си извършила.
- Отказах да направя аборт на потенциално дефектна серия от процесори. Това беше експериментална серия и съм подписала декларация за неразгласяване, но мога да ви кажа, че бременността завърши успешно.
Мистър Джоунс сигурно го знаеше от досието ми.
- Защо рискувахте?
- Защото те са мои деца.
- Госпожо Робъртсън, за мен е удоволствие да ви предложа работата. Поздравления!

* * *

Така постъпих в МС. Имах късмет, че те обявиха място точно сега, че разширяването на производството във военно-промишления комплекс беше изчистило пазара от високомодифицируеми майки, че преди двадесет години Бил Порталес се поддал на натиска на родителите си и отишъл да учи медицина. Имах късмет и по безброй други причини.
Но късметът не е достатъчен. Аз знаех. че те искат жени, които биха сторили всичко за своите деца. Дори ако новородените не са нищо повече от високотехнологичен биоуеър за паралелни изчисления.


Валентин Д. Иванов
1.12.2006 – 21.04.2007 – 5.08.2007 – 17.09.2007 – 26.03.2020




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: valio98
Категория: Технологии
Прочетен: 479657
Постинги: 361
Коментари: 0
Гласове: 213
Календар
«  Ноември, 2020  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30