Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.05 01:31 - Приказки от чекмеджето: Учителят. Най-щастливият ден
Автор: valio98 Категория: Изкуство   
Прочетен: 124 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 19.05 12:55


Ранен разказ с чужда планета, чуждо слънце, чуждо небе. И чуждо море. Всички неща, заради които обичам научната фантастика. Разказът е пръв от поредицата за герой, на който предстои да се превърне в Рудолф Сикорски на своя свят. Темата показва колко са ми повлияли Стругацки.
Разказът не е публикуван никъде.

* * *


„Моя зла орис, ти си моя благодетелка“

Най-щастливият ден от живота ми започна на тротоара пред източната стена на морската школа, където окачат списъците с назначенията разпределението на курсантите. Наричат я Стената на плача. Никой от нас не плаче там, сълзите ги проливат майките и приятелките. После приятелките се стапят в далечината и остават само майките.
Така се случи, че аз отидох сам до стената на плача. Майка ми беше на другия край на света, край бреговете на Пурпурния архипелаг с поредната океанографска експедиция, а приятелката ми... Не съм прав да я наричам така. Бившата ми приятелка, Мари́, ми каза точно две седмици преди да завърша курсовете, че няма намерение да ме чака със свито сърце, докато съм на поредното шестмесечно плаване и че възнамерява да напусне планетата веднага. Нейният баща намерил начин да ѝ плати полета до Тейлър и таксата за университета.
Аз също исках да напусна планетата. Двамата бяхме мечтали дълго как един ден ще се махнем от тая миризлива локва, където океанът вони на сяра и островите са толкова малки, че човек никога не може да избяга от противния ѝ аромат. Морската школа беше единствения достъпен начин да го направим заедно. Планът ни беше след практиката аз веднага да си намеря място на товарните кораби, които извозват сярата към планетите от Съюза. „Моя зла орис, ти си моя благодетелка,“ както се пее в песента. Проклятието на Стовенор, сярата която разяжда кожата и дробовете, трябваше да се превърне в наше спасение. Като се замисля сега, доста интелигентно решение за тогавашните ми деветнадесет години. Мари́́ обаче намери по-бърз начин да се махне от нашата родна планета, а аз се оказах сам пред дъските със списъците, завършил курсове за нещо, което не желаех да работя, и се питах къде ли ме е изпратил генераторът на случайни числа на университетския компютър.
Случайните числа нямат нищо общо с разпределението. Още първия ден ни обясниха, че то се прави след специален анализ на психологическите ни профили, физическите ни заложби и куп други параметри, все със сложни имена. Но това си беше лотария и само някой вуйчо на стратегическо място можеше да промени решението в по-добра посока.
Бях разпределен на „ВХ-952“. Нямах представа какво е „ВХ-952“. Базата от данни на адмиралтейството ми показа огромен син дирижабъл, със плосък балон и златни ивици, които се губеха на фона на жълтеникавите облаци. Под него висеше открита гондола с решетка за външно окачване на извънгабаритни товари. Стажът ми нямаше да бъде губене на време, катеренето по решетката щеше да ми създаде полезни навици за безтегловността. Утре сутринта трябваше да се явя пред капитан Тременик в аеропорта на съседния остров. Погледнах нататък. Не беше далече, само някакви си триста метра, но серните облаци правеха въздуха жълт и непрозрачен, така и не се виждаше дали „ВХ-952“ е там или не.
Майка ми много се разсърди, че не съм ѝ се обадил веднага.


„И слон железен те отнася“

Сутринта беше хладна, вятърът духаше силно от юг и гондолата тежко се поклащаше под напора му. Под покривалото, висящо между релсите на външната рамки се криеше нещо с неясни очертания, напомнящо мореходен съд. Изкачих се по мачтата. На трапа не ме посрещна никой, но аз и не очаквах почетен шпалир. От днес щях да бъда втория човек в екипаж от двама.
Почуках на капитанската вратата.
- Влез! – Чу се от вътре приглушен глас.
Той стоеше с гръб към мен, облечен в широк омазнен гащиризон. Затова пък наоколо всичко блестеше от чистота, бях забелязал още докато пресичах палубата. Предишният юнга трябва да беше слязъл от борда съвсем наскоро.
- Курсант Новак, рапортувам за по-нататъшно...
Тя се обърна. Капитанът беше жена.
- Продължавай, курсант!
- Курсант Новак, рапортувам за по-нататъшно протичане на службата.
- Свободно.
Отпуснах коляното на левия крак. Не, че във флота няма жени капитани, особено в товарния. Както научих много по-късно, дори майка ми беше станала старши помощник няколко години след тия събития. Но тогава аз едва бях навършил деветнадесет и току що се бях разделил с приятелката си от детската градина насам. А капитанът беше на около тридесет и имаше най-разкошните кестеняви коси, които може да съществуват. Те се разпиляха по раменете ѝ докато тя се обръщаше за да разбере защо внезапно съм замълчал. Цветът им беше наситен и тежък, все едно че не бяха потопени всеки ден в сярната баня. Предстоеше ми да прекарам следващите шест месеца на борда на „ВХ-952“ с това неземно създание. Бях готов да се хвърля в краката й, да изпълня всяка нейна заповед, да ида с нея до Великденските острови и обратно, да обиколя света.
- Каютата ти е най-отзад на десния борд. В нея има кофа и парцали. Започвай да миеш първата палуба. Неутрализиращ разтвор вземи от цистерната с черна маркировка. Искам до обяд да си свършил. Бегом марш.
Какво беше една палуба...
Каютата ми представляваше малка желязна кутийка, окачена допълнително в края на носещите релси, сякаш някой се е сетил едва в последния момент, че и юнгата трябва да спи под покрив. Нищо чудно, „ВХ-952“ беше стар кораб, сигурно го бяха престроявали и модифицирали поне десетина пъти. На Стовенор почти нямаше нови кораби, сярата и киселинните дъждове не прощаваха на стоманата. Какво остава за хората.
Парцалите бяха точно там, където капитанът ми каза, и без да губя време се захванах с търкане.


„Слънцето гали косите ти“

До обяд бях минал палубата три пъти, което си беше чиста проба престараване. Капитан Тременик можеше да вчеше прекрасните си кафяви коси пред лъскавата повърхност. Миг преди тя да се покаже зад ъгъла, чух нейните стъпки, и се изпънах по стойка мирно, достойна за випусник на Морската Академия, а не на някакви си там шестмесечни курсове...
Капитанът ме изгледа от главата до петите и провери дали коланът ми е стегнат. От нея се носеше дъх на море, сяра, и още нещо, което не можех да определя. Аз забравих да дишам, но както казах, тогава бях само на деветнадесет. От близо ясно се виждаше как серният вятър, който се разхожда по безкрайните океански простори, е разял устните ѝ. Без да осъзнавам вдигнах ръка и пипнах моите. Бяха меки, но скоро и те щяха да станат като нейните. Мисълта ме изпълни с мъжественост, която сигурно е била видима доста ясно, защото капитанът прихна да се смее. Не много по-различно от начина, по който се смееше някога Мари́, още по времето, когато живеехме в предградията на столицата под Сивия залив. Всички подводни предградия на Синектон носят имената на цветове, ироничен избор при мръсножълтата вода, в която са потопени.
Смехът на капитана се смесваше със серните облаци, а аз бях готов да стигна с нея до Великденските острови и да се върна обратно.
Следобеда прекарах в лъскане на следващите палуби. „ВХ-952“ имаше седем, и сигурно още ги има, ако не го е разяла напълно сярната киселина. Капитанът каза, че ще ме поощри, ако успея да ги свърша преди залез слънце. Стигнах само до четвъртата и тя беше истински разочарована. Не ми се ядеше и ядно захвърлих консервата от водорасли в тъмнината, а после дълго стоях заключен в каютата си и дори тайничко си поплаках. Все пак бях само на деветнадесет.
Така завърши първият ден от службата ми на „ВХ-952“. А когато сирената ме събуди на следващата сутрин, под нас се чуваше само плясъкът на вълните и плющенето на платнището, увито около нашия незнаен товар. Капитан Тременик вдигна котва два часа преди изгрев и три часа преди заплануваното време за отпътуване. Тя се беше изправила на мостика, досущ като капитан от планетата-майка. Или не вярваше на спътниковата навигация, или просто обичаше серният вятър да развява косите ѝ. За мен беше загадка как един обикновен морски капитан може да си позволи боя за коса, устойчива против сяра. Скоро научих.


„Всички пътища водят към тебе“

Капитанът не рапортува на юнгата, а юнгата не задава въпроси на своя капитан. Поне толкова бях научил на матроските курсове. И друго бях понаучил, защото по положението на мижавия бял диск над нас и по компаса на ръката ми можах да определя поне приблизително къде се намираме. „Юнгата няма нужда от спътници“ – с тия думи тя ми прибра комуникатора и го заключи в корабния сейф още сутринта на втория ден от пътуването. После ме прати да продължавам с лъскането.
До обяд приключих с последните три палуби. Започвах да свиквам с работата и търкането ми вървеше все по-спорно. Обаче кръстът ме заболя и когато тя мина да провери какво съм свършил, стойката ми вече не ставаше за Академията. Това чистене не беше мущровка или израз на извратен характер. Като се записвах в матроската школа, много добре знаех какво ме очаква. Серните изпарения в комбинация с влагата се превръщат в сярна киселина. Концентрацията е минимална, но никакви защитни покрития не помагат. Затова повечето кораби плуват по въздуха, вместо по вълните, но когато над деветдесет и девет процента от повърхността на една планета е покрита с вода, човек не може да избегне напълно влагата, колкото и нависоко да бяга от нея.
Моят капитан огледа палубата за кой ли път, прокара ръка по обратната страна на желязната рамка, на която под нас висеше товарът, и по пръста ѝ остана белезникава чертичка от отложените соли. В нейния погледа се четеше укор и още нещо, но разочарованието сякаш беше най-много. Идеше ми да потна в дън земя. Не, че на Стовенор имаше много земя, изразът беше донесен от планетата-майка. Свих глава между раменете си и дори не се престраших да проследя с поглед капитана. За кой ли път свалях мислено омасления ѝ комбинезон и се опитвах да си представя какво има под него.
Пропуснал бях да изчистя не само външната страна на рамката, но и долната, както открих половин час по-късно, когато капитан Тременик дойде отново да провери как се справям.
- Юнга, имам специална задача за теб. – Каза тя и ме привика с пръст по-близо до перилата. – Да видим как се справяш с акробатиката.
Товарът под нас беше покрит с платнище, импрегнирано с неутрализиращ разтвор. Обаче подобна защита постепенно се изхабява, превръща се в соли и се изронва, докато платнището се вее от вятъра. Трябваше да сляза по релсите и да закърпя с нови парчета няколко дупки, които киселината беше успяла да разяде. Долу се пенеха вълните, от нормалната височина на дирижабъла – около два километра – гребените им изглеждаха като малки рибки, които се надпреварват да изскачат и да се преобръщат във въздуха.
Казах си, че съм готов да последвам своя капитан чак до Великденските острови и тръгнах след нея към склада, където трябваше да се преоблека в защитен костюм. Даже не си давах сметка, че се събличам пред жена с прекрасни кестеняви коси, толкова бях уплашен от предстоящото занимание. Осъзнах се едва когато тя ме накара да се обърна към стената и закопча дебелата гума на защитния костюм на гърба ми
Откровено казано, цялата процедура беше излишна, ако паднех, нищо нямаше да ме спаси. Сега си мисля, че капитан Тременик ме накара да се преоблека съгласно устава, защото нямаше да е редно да се уча още от началото на стажа си да срязвам ъглите всеки път, когато ми е удобно. А може да е имало и други причини.
Спуснах се по планките на рамката като по стълба. Беше лесно, стига да не гледам надолу. Като стигнах до първата дупка, извадих едно парче платнище от чантата, наметната през рамото ми, и понечих да го наложа върху пробойната. Обаче преди това зърнах какво има под покривалото – през дупката минаваше достатъчно светлина. Беше истински дървен кораб. Платноходен, но без мачти. Такива не строят на Стовенор и никога не са строили. Въпреки това, има два, и двата са донесени от планетата-майка. Единият е на Магелан, и е на парчета. Пред мен се намираше корабът на Джон Кабът.
Платнището отлетя от ръцете ми.
- Хей! – обади се отгоре капитанът. Помахах ѝ за да разбере, че съм добре, извадих следващото парче и започнах да го пришивам върху дупката.
Когато най-после свърших и се изкатерих на долния палуба, видът ми трябва да е бил доста въпросителен, защото тя ме изгледа и посочи надолу:
- Отиваме да го оставим в музея, в Синектон. Не ти ли казах?
Не ми беше казала, и нагло ми се усмихваше. Обаче аз въпреки това бих я последвал до Великденските острови. Но сега пътувахме към Музея на корабоплаването в Синектон. В училище ни разказваха, че когато на планетата-майка океаните започнали да пресъхват и дъното се показало изпод синята си завивка, археолозите събрали останките на всичко потънали кораби, които успели да намерят преди слънцето да избухне. Решили, че нашата колония, покрита почти изцяло с вода, е най-подходящото място за такъв музей. В него имаше дори истинска немска подводница от Втората Световна Война, с огромна дупка от торпедо.


„Попитай душата си накъде отива“

Усетих идването на бурята късно следобед, докато се изкачвах (с търкане) от седмата към първата палуба. Отначало си помислих, че е от умората, но малиновите облаци на хоризонта предвещаваха нещо повече от мъртвешки сън на твърдата койка в моята каюта. Налягането се променяше, идваше фронт и ушите ми го усещаха. Капитанът трябва да е знаел за него още от вчера – циклоните са много бързи, но все пак се зараждат чак от зоната около северния архипелаг и на спътниците им остава достатъчно време да ги уловят.
Преди бурята да ни застигне успях да стигна до третата палуба. След това вятърът стана прекалено силен и капитан Тременик ме повика на мостика. Затворих с мъка вратата. Духаше срещу нас и скоростта ни започна да пада, а заедно с нея и височината. По-голяма част от подемната сила на „ВХ-952“ се създаваше от хелия в балона. Обаче когато дирижабълът се изкачеше нависоко, въздухът се разреждаше и разликата в плътностите на хелия и на околния въздух намаляваше. За да се издигне на максимална височина, корабът трябваше да набере достатъчно голяма хоризонтална скорост и да използва подемната сила, създадена от сплеснатия си балон, точно както е при крилата на хидропланите.
Моят капитан седеше на креслото си в центъра на мостика, напълно погълната от екрана пред себе си. Застанах в дъното на кабината – която също така служеше за капитанска каюта, – и я гледах как се бори с бурята и с претоварения дирижабъл. Вляво от мен имаше завеса, прикриваща личния ѝ отсек. В бързината капитан Тременик беше забравила да я придърпа преди да ме повика. Върху койката, – не много по-голяма от моята собствена, – беше преметната небрежно една полупрозрачна копринена нощница, каквито бях виждал в старите филми.
Гръмотевици прескачаха през лилавите облаци наоколо, но аз не ги чувах. Светкавици проблясваха в очите ми, но аз не ги виждах. Само стоях и се чудех дали коприната не беше плод на въображението ми. От къде един обикновен капитан на кораб ще намери истинска коприна на Стовенор? А и да намери, кой ще му я даде? Тогава изобщо не се запитах как коприната е оцеляла цели триста години след гибелта на планетата-майка.
- Юнга! Юнга! – гласът на капитана най-после ме събуди от вцепенението ми. Тя проследи погледа ми, прекоси малката каюта и яростно дръпна завесата. – Ела тук и хвани лоста за...
Мощен звън прекъсна думите й. Гондолата се залюля и увисна напред. Аз извиках, дори сега съм абсолютно сигурен в това, но не чух гласа си. Сигурно беше заради вятъра. Един от четирите кабела, които прикрепяха гондолата и товарната рамка към балона над нас, се беше скъсал. Останалите издържаха първия опън, който е най-опасен, защото натоварването е ударно, но заскърцаха заплашително. Двата километра под краката ми изведнъж зейнаха като митично чудовище, което се опитва да отхапе сърцето ми, както си е между ребрата.
Капитанът се спусна по наклонения под до вратата и я отвори. Кестенявите ѝ коси се развяха, водата плисна в лицето й. Перилата, които толкова старателно бях чистил до преди малко, сега се намираха почти на метър под нас. Кабината се залюля отново, вятърът хвърли вътре нова порция вода, която се разля по дрехите ни и остави след себе си жълтеникави петна.
При подобни обстоятелства обикновено се хвърля товарът. Но как да хвърлим в кипящите води под нас кораба на Джон Кабът? Археолозите го бяха спасили след първото му потъване на Земята, обаче ако го пуснехме долу, много скоро от него нямаше да остане нищо.
- Аз ще се кача горе за да закача резервния кабел! – изкрещя капитанът в ухото ми и посегна ръка към дръжката на вратата. В същия момент един по-рязък напор на вятъра ни запрати към срещуположната стена. Аз се задържах за скобата, тя – не. Пръстите ни се докоснаха докато се опитвах да я хвана и само усетих топлината на дланта й. Три метра по-нататък капитан Тременик се удари с всичка сила в бронзовата рамка на люка. Гондолата се люшна в обратна посока и омекналото женско тяло се озова в ръцете ми. Под излишно широкия комбинезон фигурата и беше мека, по-мека дори от тая на Мари́.
Бях готов да я последвам до Великденските острови и обратно. За сега обаче трябваше само да закача резервния кабел за балона. В школата ни бяха учили на разни неща. Използвах едно секундно затишие на вятъра за да положа капитана на койката й. Завързах я за рамката през кръста, с нейната собствена нощница. Сложих възела най-отгоре, така че да може да се освободи сама, ако се наложи, и се закатерих нагоре.


„Чистото небе ще ни покани да летим“

Когато се събудих, гондолата продължаваше да виси под наклон, но по-малък от преди и вече не се люлееше така страховито. Лежах на нечия чужда койка. Над мен се надвеси лицето на капитана.
- Събуди ли се, моряче?
Още едно противоречие. На планета, дарена само с десетина островчета, всички които плуват нанякъде са моряци, независимо дали е по водата, в небесата или в космоса. Хората от съседните колонии ни се смеят. Нека да се смеят, нали ние първи стигнахме до тях, а не те до нас.
Косите ѝ ме бяха разсеяли, не че вече бях надраснал моите деветнадесет години. Трябваше капитан Тременик да се отдръпне малко за да видя, че вместо омасления работен комбинезон тя носеше само в тънката копринена нощница. Гледах я как шета из каютата и откривах, че моите предположения за това, което се е криело под ненужно раздутия комбинезон не са били никак далеч от истината. Тя беше всичко, за което си бях мечтал, и след това още нещо.
Не, че не си представях какво щеше да стане след малко. Това беше един от мокрите сънища на всеки курсант, благословен (или прокълнат) с жена-капитан. Е, на почти всеки, защото аз никога не помня сънищата си. Тя дойде като принцеса, в ефирното си одеяние, седна на ръба на койката, съвсем близо до мен. Едва се сдържах да остана да лежа неподвижен, но когато косите ѝ погалиха лицето ми, а устните ѝ – набраздени от сярата и вятъра – потърсиха моите, вече нищо не можеше да ме спре. Докато плъзгах пръсти по нежната ѝ кожа, през главата ми прескочи мисълта, че трябва някой ден да ѝ подаря крем за устни срещу сярата.
После разговаряхме, почти през цялата нощ. Разказах ѝ за Мари́, за нашите планове да се махнем от Стовенор, и за това как се разделихме. Тя ме изслуша без да ме прекъсне, после помълча малко, а когато най-после заговори, започнах да си давам сметка, че денят в който видях разпределението си може да е бил най-щастливия в живота ми.
Призори се срещнахме с кораба – истински космически кораб, с антигравитация и силов щит, – който прибра в трюма си нашия товар и бързо изчезна в небесата. Заедно с Алиса, отрязахме въжетата на външната рамка и разбихме радиото. Моят капитан настоя да я наричам по име. Като пристигнахме в столицата, съобщихме на пристанищния инспектор, че се е наложило да из-хвърлим товара по време на бурята. Не споменахме нито дума за космическия кораб.
Прекарахме в Стовенор два дни, докато администрацията приключи с разпитите и документите. С Алиса разделяхме времето си между Музея на корабоплаването и койката. В Музея тя ми разказваше истории за древните мореплаватели, а за койката е по-добре да не си спомням.
С нея плавахме заедно още три месеца, през които редовно се срещахме с космическия кораб, винаги призори. Най-често прехвърляхме пътници, все хора с учудващо богати и сочни цветове на косите. Един ден споменах на Алиса колко странно е това, и след това хората винаги имаха избелели редки коси, както е обичайно на Стовенор. Тя ми обясни, че всички те са от Земята, легендарната планета-майка, която не е била унищожена преди три века, както ни учеха в училище. Моето наблюдение за косите им помогнало да се маскират по-добре.
От разказите ѝ научих, че на планетата-майка имало дълга гражданска война, но след края ѝ хората от Земята започнали да събират реликвите, откраднати и разхвърляни по стотиците нейни бивши колонии из Галактиката. Сега знам, че Метрополията никога не казва цялата истина, точно както не я разкриваха и моите учебници, но ми беше по-лесно да повярвам за всичко това на Алиса. Предполагам, че не е трудно да се разбере защо.
Една нощ, докато се любехме в каютата й, тя ми каза, че моментът е настъпил и утре мога да замина, както ми беше обещала през нощта след бурята. Аз бях станал моряк за да се махна от планетата, по един или друг начин. Не се поколебах да приема предложението ѝ нито за миг. Очакваха ме велики дела, неоткрити планети и загадъчни цивилизации. Сега сърцето ми се свива като си спомня колко лесно се съгласих. Ако бях останал, всичко можеше да бъде различно.
Същата заран се разминах на трапа с поредната групичка от пристигащи земляни, докато се качвах на космическия кораб. Сега летя между звездите и си подрънквам на китарата. Цената е нищожна – помагам на Метрополията да приобщи бившите си колонии. Стовенор не е изключение, но не изпитвам угризения на съвестта, защото разпокъсаните планети само печелят от обединението. Щастлив съм, доколкото може да бъде щастлив един убиец.
Така и не последвах Алиса до Великденските острови, където подводните вулкани бълват сяра и тровят Стовенор. Забравих да спомена, че тамошните Великденските острови не са като на планетата-майка и си приличат с тях само по отдалечеността и по изолираността си.
Нито пък подарих на капитан Тременик крем за устни. Всъщност, никога повече не я видях. Казаха ми, че корабът ѝ изчезнал в океана по време на буря наскоро след като се разделихме.
Знам, че е загинала, защото не е имала юнга, готов на всичко за капитана си.
Само вечер, преди да заспя, ме спохождат мисли, които не ми дават покой – какво щеше да стане с мен, ако в нощта на бурята не бях спасил Алиса и „ВХ-952“? Дали нямаше да потъна в бездната като нашия безценен товар – но за разлика от него – наистина? И каква е била съдбата на стария юнга, който така грижливо беше лъскал палубите преди да се появя аз?


4-5.06.2002, Сантяго, Чили
30.08.-2.09.2002, Паранал, Чили
16.05.2020, Мюнхен, Германия




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: valio98
Категория: Технологии
Прочетен: 439752
Постинги: 340
Коментари: 0
Гласове: 201
Календар
«  Август, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31