Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.05 01:53 - Приказки от чекмеджето: Старчески брътвежи за летищна база Земун
Автор: valio98 Категория: Изкуство   
Прочетен: 106 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 17.05 01:57


Криптоистория или твърда фантастика с пътуване във времето. По аналогия с един клон на фентъзи жанра, бих я нарекъл историческа фантастика. Продукт на интереса ми към фантастиката и към историята, особено периода от началото на Първата световна война до края на Втората световна война. Разказът не е публикуван никъде.

* * *


2.Януари.1945 г.

Воят на двигателите се вмъкна в кабината през разбитите стъкла и когато пилотът се обърна да каже нещо на навигатора, вятърът издуха думите навън. Но и без думи беше ясно че мъжът зад щурвала призовава – скачай, скачай докато е време.
На далечните разузнавателни самолети Дорние-17 командир на екипажа е навигаторът. Той определя курса и височината, той фотографира вражеските позиции. Но пилотът трябва да приземи дългата и неповратлива машина, на него се пада отговорността да я прекара през облаците където го заплашва обледеняване или го дебнат настървени изтребители. Това му дава право понякога, – в онези редки случай, когато рискът многократно надвишава ползата от операцията, – да каже, не, това не може да се стори. И командирът трябва да се вслуша в такъв съвет за да съхрани хората и машината за друг ден, за друга битка.
Сега ролите им се бяха сменили. Пилотът заповядваше без глас, само с поглед, а командирът налагаше вето. Оставам, каза неговото изражение. Така че ти по-добре ни довлачи някак си до пистата, ако не искаш на оня свят душата ти да се измъчва в ада задето си затрил още два живота, освен твоя.
Те загубиха радиовръзка със София след като прелетяха над Пирот. До там навигаторът уверено чертаеше курса и заснежените покриви на сръбските паланки под крилата на раздрънканото Дорние показаха, че е прав. Десетина минути по-късно трябваше да минат над Крагуевац, от където лесно можеше да се чуе предавателя на летищната база в Земун. Напразно радистът се вслушваше в пукота на слушалките, напразно въртеше копчетата на радиостанцията. По едно време, напълно отчаян, той откачи от сглобките предния ѝ панел, бръкна вътре и започна една по една да вади вакумните лампи и да чисти ръждата и влагата от крачетата им с ръкава на летателния си гащиризон. И това не помогна.
На всичко отгоре, зад гърба им се появи изтребител. Черна хоризонтална черта, прекъсната от мъглявото кръгче на перката. От далеч не се виждаха знаците по тялото му, можеше да е немец, който атакува бившите вече съюзници или съветски летец, който все още не е разбрал, че България е сменила страната.
Самолетът възникна от никъде, гмурна се през облаците и на крилата му избухнаха две оранжевочервени цветчета. Дорнието се разтресе, десният вертикален стабилизатор се разхвърча на трески. Гигантската машина беше поемала много олово и преди, но винаги беше спасявала меката плът на мъжете, заключени в издълженото ѝ тяло. Те се молеха и сега да им се размине.
Изтребителят ги подмина с голяма скорост, немецът насочи носа му нагоре за да намали скоростта и започна десен вираж. На опашката ясно се видя пречупен кръст. За да остави помежду им малко повече разстояние, пилотът на Дорнието веднага зави наляво и започна да набира височина. Ако имаха късмет и германецът не ги свалеше през следващите пет минути, може би щяха да се изкатерят над практическия таван на изтребителя или загрижен за горивото си, техният противник щеше да прекрати преследването.
Навигаторът започна да брои на ум: двадесет и едно, двадесет и две, двадесет и три... Изтребителят трябваше да изскочи зад гърба им след не повече от минута. Като наближи петдесет, той трескаво започна да върти глава, още малко и вратът му щеше да се разкървави от триенето в шаячната яка.
Недалече от него, свит на седалката си, радистът се молеше съдбата да ги пощади. Слушалките се изхлузиха от главата му, увиснаха на кабела и задрънчаха по ламарината на пода. Навигаторът повдигна цевта на картечницата и бавно започна да обхожда с нея небето. Вражеският самолет все още не се виждаше и мерникът улавяше само пухести облаци.
Седемдесет и три, седемдесет и четири, седемдесет и пет...
Немецът се показа на осемдесет и едно, тъкмо когато в главите на тримата започна да се заражда надеждата, че може би ги е оставил на спокойствие.
Битката в небето е различна от битката на земята. Не се изправяш лице в лице с врага си. Обикновено той е чертичка далеч на хоризонта, а в повечето случаи крадешком се промъква от към опашката ти или се спуска като хищна птица от облаците. И не ти оставя време да се загледаш в него. На полето, сред окопите е различно. След първите минути на безразборна стрелба, пехотинците от двете страни се сблъскват, щик иззвънява от удар в сапьорна лопатка, от ранените струи кръв на тласъци, между стоновете се чуват предсмъртните викове на умиращите. В небето се умира самотно, даже другарите от екипажа ти не са близо, разделени от множество прегради или разпилени от разпадащия се самолет на стотици метри един от друг.
Въпреки краткото си участие във войната, тримата мъже в Дорнието бяха успели да видят как се умира във въздуха и всеки се приготви да приеме смъртта както може. Пилотът се вкопчи в щурвала, готов да хвърли машината в поредица от остри криви, с надеждата че куршумите от немската картечница ще прелетят встрани. Радистът се опита да си спомни някоя от молитвите на майка си. Устните му се задвижиха без да издават звук. Навигаторът завъртя картечницата към изтребителя. Концентричните кръгове на мерника отчитаха ъгъла на изпреварване – тридесет градуса, двадесет градуса, десет градуса...
И когато той се накани да натисне спусъка, изтребителят се отмести настрани. Навярно пилотът му отклони вертикалния стабилизатор, леката му машина подложи едната си страна на насрещния вятър и се отмести, с няколко метра настрани. После той побутна стабилизатора в обратна посока, носът на изтребителя се отново се насочи към Дорнието. Оранжевочервените цветя се появиха на крилата му за втори път.
Навигаторът натисна спусъка, нищо че между картечницата и целта оставаха цели две деления на мерника.
Изтребителят избухна.
Навигаторът изкрещя.
По тялото на Дорнието се плъзна сянка. Дълга сянка. Навигаторът веднага разбра, че заслугата за сваления немец не е негова, а на непознатия пилот, чийто машина с фантастична скорост прелетя над тях. Но докато откачи вкочанясалите си ръце от дръжките на картечницата и докато се обърне, другият самолет се гмурна в облаците. Единственото, което той успя да види с крайчеца на очите си бяха зелените каски на пилота и неговия навигатор, седящи в тандем. Миг след това светът се превърна в остър звук.
Но зелените каски останаха пред очите му. Каски, а не шлемове. Големи, кръгли, и с черни стъкла от предната страна. Нещо подсказваше на навигатора, че те се вдигат нагоре, като забрала на рицарски шлемове.
От дясното крило на Дорнието се откъсна огромно парче обшивка и се запремята във въздуха зад тях. Машината се наклони рязко на една страна. Пилотът дълго се бори, преди да я изравни. При това загубиха почти целия си запас от височина и кацнаха по корем в една нива. Десният двигател, който докосна земята най-напред, се откъсна заедно с външната част на крилото. Дорнието дълго се плъзга по снега преди да спре в храсталака пред някакъв ручей. Тримата мъже изпълзяха от останките само няколко секунди преди огънят да погълне натрошеното тяло са самолета им.
Навигаторът разпозна мястото – само на десетина километра от Земун, съвсем близо до мястото, където Сава се влива в Дунава. Тримата изтупаха снега от дрехите си и закрачиха към летищната база.

* * *

Съветският комендант на летището, майор, дълго ги руга че не са му козирували. Навигаторът се опита да обясни, че шубата от овче кожа, която той носи над униформата си скрива пагоните, но руснакът побесня още повече и четвърт час ги заплашва с гауптвахта. А те искаха да му благодарят, че ги е спасил съветски пилот – в тази част на фронта нямаше български изтребители и кой друг би могъл да им се притече на помощ?
За щастие, изневиделица се появи новичка американска джипка с наперен лейтенант. Той прошушна нещо на командира си, който махна с ръка към тримата българи, – от вас нищо не става, – и закрачи към колата. В последния момент майорът се смили над тях и от отдалечаващата се кола им викна да се явят в канцеларията за да ги зачисли на храна. Колкото и да не разбираха руски, те се досетиха за какво става дума. Дългите часове, прекарани по пътя между София и Земун, разделени почти по равно между небето и земята, бяха засилили лингвистичните им способности.
Час по-късно, в канцеларията на офицера за свръзка с българската авиация – пълноват капитан с обгорено лице, – отпуснат от топлината, навигаторът пишеше рапорт за полета. Домакинът му отстъпи масата и единствения стол, а сам се заразхожда край печката-циганка с цигара в ръка.
Канцеларията се водеше канцелария само по име. Преди да отстъпят, германците бяха взривили всички летищни сгради, даже и отходната канализация. Каквото можеше да се възстанови, го заеха сърбите, а руснаците се помещаваха в големи кръгли палатки, разпънати от другата страна на пистата. Около тях постоянно дежуряха войници с автомати, докато при сърбите можеше да иде свободно всеки, който пожелае. Все пак те отделиха за българските офицери една от по-запазените сгради, в която само ъгълът до прозореца беше иззидан наново, ако подредени тухли без мазилка могат да се нарекат зид.
Съветският майор изпълни обещанието си и екипажът получи хранителни „карточки“, срещу които ги допуснаха в столовата. Тримата неуверено влязоха в огромната палатка, откъдето се носеше ухайна миризма на готвено. За разлика от пехотата, където храненето става по стриктно разписание, в авиацията цари свобода. И няма как да бъде иначе – самолетите излитат и кацат според прищявките на облаците, а не според разписание, съчинено от някой тиловак. Измръзналите пилоти трябва винаги да могат да сложат нещо топло в устата си.
Червендалеста лелка със снежнобяла престилка напълни чиниите им (истински порцелан – никакви алуминиеви канчета за авиацията, нека в тях да се храни пехотата!) до ръбовете и ако чорбата можеше да стои на на куп, щеше да им сложи още. Навигаторът забеляза, че докато върти черпака, тя не пропуска да огледа хората срещу себе си. Стана му неудобно за измърляната униформа и той неволно понечи да изтупа куртката си. Жената кимна одобрително и им каза, като се нахранят, да дойдат при нея за да ги заведе в банята. Пилотът, който вече си беше възвърнал обичайното весело настроение понечи да намигне на навигатора, но той добре познаваше подчинените си и изпревари намерението му с ядосан поглед. От изненада пилотът премигна не с едното, а с двете очи.
Из чиниите плуваха апетитни парченца телешко месо, българските летци скоро затропаха с лъжици по дъната им, докато се опитваха да ги съберат всичките и лелката с черпака им предложи допълнително. Водени от старата военна мъдрост, че войникът трябва да се изяжда всичко, което може и дори повече, те не се отказаха и ако ширината на шинелите им позволяваше, сигурно щяха да потретят.
Нахранени, бавни и сънливи, тримата български летци последваха жената, когато малко по-късно тя най-после се освободи. Те заобиколиха столовата и скоро се оказаха пред друга палатка. От дупката в центъра ѝ излизаха тежки кълба дим. Точно преди да влязат, платнището, което служеше за врата, се отвори с размах и отвътре излетяха двама мъже, голи както майка ги е родила, и с всички сили се затичаха покрай палатката. Босите им крака оставяха дълбоки следи в снега.
Лелката посочи към входа и си замина. А голите юнаци се показаха от другата страна на палатката, просто я бяха заобиколили. Едва сега навигаторът осъзна, че те просто се надбягват. Още преди платнището да е паднало зад тях, българите ги последваха.
Половин час по-късно, чисти и наметнати с шинелите си, те сушаха долното си бельо на печката в средата на палатката-баня и тихичко си говореха кой какво ще направи като се прибере в България. За онези кратки секунди, докато Дорнието се пързаляше по снежната целина с откъснато крило, радистът се беше заклел да се ожени за приятелката си, ако оцелее. Пилотът им каза, че ще пусне рапорт за прехвърляне в изтребителен полк. Вярно, че беше загубил самолета си, но не по негова вина. А навигаторът им каза, че много би искал да разбере кой е спасителят им и на какво чудо лети. Останалите от екипажа не бяха оптимисти – ако се съди по малкото, което бяха видели, над небето на Белград те бяха попаднали на някакъв нов самолет. Такива машини навярно остават в тайна с години, ако не и с десетилетия.
Сити, чисти и почти сухи, тримата се върнаха на летищното поле. Офицерът за свръзка им каза, че до няколко дни ще се появи друг български самолет с поща, и с него ще могат да се приберат в София. До тогава трябваше да се подслонят някъде из казармите на охранителната рота. Преди да ги отпрати, той им написа предписание до сръбския комендант. Навигаторът го пъхна в подгъва на ръкава на шинела си.
Тогава навигаторът и останалите от екипаж за за пръв и последен път видяха летците, на които дължаха живота си. Щеше да минат само няколко минути, преди българите да осъзнаят, че тези хора са техните спасители, и много години, преди да открият какви са те и от къде идват. Сега екишажът на Дорнието само гледаше с учудване гумираните дрехи, които плътно обтягаха телата на непознатите – те вървяха, обградени от цяло отделение съветски войници с Шпагини. Дулата на оръжията сочеха към широките гърбове на арестуваните.
Българите спряха и изчакаха малката колона да мине. Най-отзад дръгливо конче влачеше паянтова каручка. От канатите ѝ висеше копринен плат, като от парашут. А под него се виждаха ъгловатите очертания на нещо, навярно останки от самолета им. На единственото непокрито парче – направено от лъскав и гладък бял метал – бе нарисуван български флаг.
Навигаторът повдигна рамене, какво ли не може да види човек на война, и потегли към бараките в края на летището. Пилотът и радистът го последваха. Те вече се канеха да влязат в първата постройка, когато зад гърбовете им някой се развика. Един руснак тичаше към конвоя и каручката, и навярно настояваше да го изчакат.
В ръцете си той носеше две зелени каски. Навигаторът се взря в тях по-внимателно и спря. Пилотът се блъсна в него.
Екипажът знаеше за зелените шлемове на пилотите от неизвестния самолет. Навигаторът им бе разказал още докато се добираха от мястото на принудителното си кацане до летищната база Земун.
Тримата мъже дълго се взираха сред охраната и задържаните.


8.Септември.1978 г.

Екипажът на Дорнието се събра за пръв път заедно, повече от три десетилетия след края на войната. Като почетни ветерани ги качиха на трибуната да гледат авиопарада от високо. Над центъра на столицата в бръснещо полет летяха един след друг сребристи изтребители, управлявани от мъже със зелени каски.
- Момчета, спомняте ли си... – започна пилотът.
Навигаторът не го остави да довърши:
- Всеки ден, но веднага си заповядвам да забравя. По-добре и ти...
- И аз така – думите на радиста едва се чуха през рева на преминаващите самолети – Но продължавам да се питам кой ли може да ги е свалил. Мислите ли, че е онзи немски изтребител?
- Абсурд! – отсече пилотът. – По-скоро им е свършило горивото и се скочили, вместо да рискуват кацане в калта...
- Достатъчно – намеси се пак навигаторът. – Не искам да слушам повече брътвежи на изкуфели старци. Ефектът на пеперудата!(1) – каза той и откъсна поглед от небето за да ги изгледа тежко.
Радистът изпръхтя, а пилотът направи измъчена физиономия. Те не го разбраха, но и двамата не споменаха повече за случката.


Валентин Д. Иванов
Ла Сия, Чили,
13-18.07.2007
Мюнхен
16.05.2020


(1) Разказът “Гръмна гръм”, с който става известна тази фраза, за пръв път е публикуван на български през 1969 година в сборника “Научно-фантастични разкази”, съставен от Д-р Димитър Пеев и д-р Светослав Славчев (изд. “Народна култура”).




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: valio98
Категория: Технологии
Прочетен: 439817
Постинги: 340
Коментари: 0
Гласове: 201
Календар
«  Август, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31