Краят на първия ден и по-голяма част от втория бяха посветени на галактиките. На пръв поглед те са мъгляви петънца на небето, но когато астрономите започнали да се вглеждат в тях по-внимателно, станало ясно, че галактиките преминават през значителни изменения.

Галактиките са част от астрономията от около един век. Преди това са се водели спорове дали мъглявините, както са били наричани преди това, са самостоятелни космически острови, „сглобени“ от звезди, или са газово-прахови обекти в нашата собствена галактика. С развитието на телескопите тези обекти стават все по-достъпни и в края на краищата става ясно, че те са огромни образувания, състоящи се от стотици милиарди звезди. През 1930те години на миналия век, благодарение на усилията на астрономи като Едуин Хъбъл и Милтън Хюмасън, които откриват променливи звезди в някои от близките галактики, за пръв път са точно измерени разстоянията до тях, и стават ясни истинските им физически размери.

По същото време астрономите, които се занимават с изследване на звездите, осъзнават, че техния живот е кратък и следователно, галактиките постоянно трябва да се обновяват – образуват се млади звезди, а старите „умират“ в огнени експлозии. Този процес е известен като пасивна еволюция, но тя не е единственият начин, по който се изменят галактиките.

Оказва се, че галактиките, разположени в среда с по-висока плътност – такива са групите и куповете от галактики – се различават от изолираните си посестрими. Постепенно астрономите стигат до идеята, че галактиките могат да взаимодействат, дори да не са разположени съвсем близо една до друга. Съвременните наблюдения показват, че и нашата собствена галактика не е избегнала подобна участ – вече знаем за поне няколко сравнително малки галактики, които са „погълнати“ от Млечния път. Най-известният пример е галактиката в съзвездието Стрелец (на английски: SagDIG от Sagittarius Dwarf Irregular Galaxy). Нашата галактика взаимодейства и с двата Магеланови облака, за което свидетелстват мостовете и ивиците от звезди и газ, които свърват трите галактики.

Естествено, възниква и въпросът за раждането на галактиките, но когато астрономите се опитват да „видят“ първите от тях като просто получават по-дълбоки изображения на небето, се оказва, че най-напред стават видими слабите близки галактики и едва след тях – далечните, дори да са големи и с висока светимост. Най-съвършените съвременни телескопи са в състояние да получат изображения на галактики, които са се „родили“ по-малко от половин милиард години след Големия взрив.

Най-общо казано астрономическите обзори, за които стана дума днес, изследват еволюцията на галактиките като се опиват да получат изображения на колкото се може повече и колкото се може по-слаби галактики, които са еволюирали в колкото се може по-различно обкръжение. Някои от тях комбинират изображенията със спектри, но спектроскопията изисква значително наблюдателно време, затова астрономите са изобретили начин да определят червеното отместване, а от него и разстоянието до галактиките, като използват за това цветовете им. Пак цветовете, особено най-сините, ни помагат да оценим колко са млади (или стари, изборът на думата е въпрос на лично предпочитание) са звездите в една галактика. Мощно средство за изследването на взаимодействията между галактиките е тяхната форма и по-специално техните асиметриите. Формата на галактиките се използва и за измерване на масите им с помощта на гравитационен лензиг, но това заслужава отделен разказ...

В дискусията накрая всички единодушно решихме, че ни трябват по-големи телескопи с по-чувствителни инструменти. Но на никой не е забранено да мечтае, нали?

Ето го и постера на конференцията: https://www.eso.org/sci/meetings/2023/WFIS/newposter_Wide-Field-Imaging-final-lr.pdf