Преди няколко дни на сървъра за астрономически и около-астрономически публикации се появи интересна статия, в която е описана една възможна стратегия за междузвездна експанзия на човечеството. Статията е приета за публикуване в научното списание Acta Astronautica и нейни автори са Manasvi Lingam (едновременно от два университета – във Флорида и Тексас), Andreas M. Hein (също с две работни места – в Люксембург и Лондон), T. Marshall Eubanks (от индустрията; това понякога се случва в статиите на тема астронавтика).

Идеята е проста: между звездите „скитат“ огромен брой малки обекти с радиуси от стотина до десетина хиляди километра (за сравнение радиусът на Луната е около 1700 км). Точно тях авторите наричат „номади“ и оценят, че най-близкият обект с радиус като на Меркурий (около 2400 км) се намира на 0.16 парсека, а най-близкият обект с радиус като на Земята (около 6400 км) – на около 0.4 парсека. За сравненние най-близката звездна система – тройната звезда Алфа Кентавър – е на около 1.3 парсека. Бурзам да отбележа, че тези оценки са съвсем приблизителни и те са базирани на размерите на телата в Слънчевата система и на вероятностите те да бъдат „изстреляни“ при взаимодействие с по-масивните планети.

Подобни „номади“ – както и оценките от статията – са интересни в поне два аспекта.

Първо, като обекти на изследвания които могат да ни разкажат за разнообразието на химични елементи и физически условия в други звездни системи, от които са „избягали“ въпросните номади.

Второ, като „бензиностанции“ по пътя към другите звездни системи. Точно както може да пресечем някоя рекичка като стъпваме на стърчащите над водата камъни, така може да стигнем до Алфа Кентавър като използваме като бази десетките номади по пътя. Разбира се, от това разстоянията между звездите няма да намалеят, но примерно няма да има нужда да носим цялото необходимо гориво със себе си.

Авторите оценят – вижте тяхната Таблица 1 – с какви космически двигатели могат да бъдат достигнати най-близите подобни обекти и резултатите са обадеждаващи: не особенно фантастични или дори съществуващи технологии позволяват да се изследват in situ най-близките обекти в рамките на 50-годишна мисия. Този период не е избран случайно, той е сравним с продължителността на професионалния човешкия живот: ако се включите в проекта като студент, има шанс автоматична станция да достигне целта си преди да се пенсионирате.

В научната фантастика знам за поне едно произведение, в което е развита темата на подобни междузвездни номади – разказът „Инфра от съзвездието Дракон“ (1958 г.) от Георгий Гуревич. Той е достъпен на български – публикуван е в сп. „Космос“ през 1964 г. Наистина, там става дума за доста по-голям обект, сравним по размери в планета гигант като Юпитер или дори с кафяво джудже, но по-малките обекти са по-многобройни от такива гиганти.

Статията е свободно достъпна в пдф формат тук: https://arxiv.org/abs/2307.12411