В съобщение за пресата НАСА и ЕСА описаха бъдещата си съвместна програма за доставка на проби марсианска почва на земята:
https://www.nasa.gov/press-release/nasa-moves-forward-with-campaign-to-return-mars-samples-to-earth
Схемата се свежда до следното : марсоходът „Perseverance“, който предстои да кацне на Марс на 18 Февруари 2021 г. ще събира проби и ще ги съхранява в херметични контейнери. Друга
станция, която все още предстои да бъде построена, ще занесе на Марс ракета и още един марсоход. Този марсоход ще вземе пробите от „Perseverance“ и ще ги натовари на ракетата (но според съобщението това може да направи и сегашния марсоход). Следва изстрелване от Марс, скачване с още една станция в Марсианска орбита, прехвърляне на пробите на нея и пътуване обратно до Земята. Предполага се, че пробите ще пристигнат в началото на 2030-те г. Архитектурата на мисията има някои прилики с архитектурата на китайската Чангъе-5, която донесе на земята лунни проби.
Дългият срок за изпълнение на програмата е разбираем – той включва големи периоди на изчакване докато Земята и Марс се окажат в подходяща конфигурация, позволяваща полетите между двете планети да се осъществят с минимално количество гориво.
Това не е първия подобен проект. Още през 1970-те г. в СССР са обмисляли да върнат проби от Марс като отговор на лунната надпревара: http://www.russianspaceweb.com/5m-origin.html
Но са го сметнали за прекалено сложно и с ниски шансове за успех, и са се отказали от него. Друга причина за отказа е бил биологичния риск: при отказ на прашутната система, е имало риск херметичният съд с пробите да се разбие и – евентуално – хипотетични марсиански организми да заразят Земната биосфера.
Може би решението да не се бърза с подобен проект е било правилно, с оглед на ниската надеждност на електрониката през онези години. Сега животът на космически апарати се измерва с десетилетия – марсоходите „Spirit“ и “Opportunilty“ са подходящи примери – заради многократното дублиране (възможно заради по-леките и компактни електронни елементи) и заради по-напредналото разбиране на слънчевата активност и на екранировката. Нещо повече – днес знаем, че за добро или зло животът не е широко разпространен на Марс и на другите космически тела, и опасността от заразяване е много по-ниска, отколкото са смятали през оптимистичните 1960-те или 1970-те г.
Именно поради порасналата надеждност на космическите апарати може да се каже, че човечеството живее в „златен век“ на програмите за връщане на проби от космически тела: достатъчно е да си спомним двата японски апарата от серията „Hayabusa“ (https://en.wikipedia.org/wiki/Hayabusa и https://en.wikipedia.org/wiki/Hayabusa2) и американските „Stardust“ (https://en.wikipedia.org/wiki/Stardust_(spacecraft)) и (https://en.wikipedia.org/wiki/OSIRIS-Rex). Плановете на космическите агенции за следващото десетилетие включват доставка на проби от марсианския спътник Фобос (Япония), астероида Церес (Китай), Луната (Русия и Китай) и разбира се, Марс (САЩ и Китай).