А 1 време пишехме: 21. XII. 1972 г. (примерно).

Както виждате (ако не виждате, не четете нататък) – има интервали след точките, пък месецът е „изобразен“ с римска цифра. Така откривахме датата във вестници, в списания, в книги... Така битува тя десетилетия, докато букви и знаци представляваха физическа даденост и сръчни набористи (линотипери, работеха на машина, наречена линотип) чрез съответни клавиши ги „пускаха“ в реда (след което идваше пък работата на метранпажа, ако се питате...).

После се родиха компютрите...

(Светещото 12:20 на електронните часовници не се бе отразило на писмената реч, пишехме си 12.20, по едно време – 12,20, а въпросният облик послужи единствено да се сътвори вицът, че милиционерът никога не знаел колко е часът, понеже не можел да раздели 12 на 20!)

И така – появиха се компютрите, помогнаха ни по-бързо и по-лесно да си правим вестниците и книгите и в бързината някак „скъсахме връзките“ с добрия стар полиграфически „рисунък“ на текста и съвсем „законно“ взехме да пишем часа като дроб – 12:20, че дори и 07:00!

Датите – и те не закъсняха да последват това „математическо“ изписване. На новите компютърни хора не им се превключваше от кирилски на латински режим на писане, та решиха и месецът да е с арабска цифра, но нямам спомен да са питали журналист, редактор, коректор или когото и да било!

И дали новите компютърни хора се уплашиха, че „часовниковият“ вид на дните ни – 11. 03. 1991, да речем, ще бъде неправомерно „разкъсан“ от пренасянето на нов ред (за което ще ви разправя друг път), не знам, ала „залепената“ дата светкавично се намести из вестниците. И ето ви го новия й облик – 01.06.2000, 10.10.10, че дори и 12/08/11 – да се чудиш и маеш кое кое е!

Ако сте обърнали внимание, не турих ч. след часа, нито г. след годината. Тук хаосът е невъобразим! Някъде са с точка, другаде без точка. (Щото, ако сложиш точка, следващата буква става главна в дадени програми, а има хора, дето не знаят как да се върнат и да си я оправят!) Някои предпочитат да ги „залепят“ за цифрата, че да не „избягат“ на другия ред!

И питам ги тия радетели на бюрократското изписване – абе, драги, г. не е ли дума, макар и съкратена? Ако напишете „2012 година“, ще лепнете ли думата към числото?! Не ми отговарят...

Ето ви го и решението – нека оставим „цифровия вид“ на часове и дати за евродокументацията! Нека в журналистическите, художествените, в онлайн-изявите си се придържаме към по-„разговорен“ облик, например: 21 януари, 8 юни 2001-ва, 6 септември. Все пак не казваме: Сестра ми има рожден ден на втори първи, нито: Шефе, на двайсет и две единайсет се налага да отсъствам!

Следват прости правила:

Година и час се съкращават г. и ч. – една буква с точка след нея, не год., не ч

Когато превърнем бройно числително в редно (ако искаме 1 да започне да означава първи, 2 – втори, и т. н.), пишем букви след цифрата и се получава: 1-ви, 2-ри, 3-ти, 4-ти, след това е само и – 5-и, 6-и и така нататък (в пет се съдържа т, в осем се съдържа м – няма нужда да го повтаряме!) Ако пък случайно сме решили да напишем редното числително с римска цифра, както си му е редът – няма никаква, ама никаква нужда от буква след цифрата – XXI век, не XXI-ви век.

Излишно е да „натоварваме“ цифрата с букви след нея и ако това е някоя паметна дата, например 9 септември, 10 ноември, 3 март.

Впрочем между Девети и Десети нямаше нужда от закон за езика. Сега има.

*
Драги дизайнери, имащи досег с текстове (страньори, рекламисти и пр., за които визията е по-важна от граматиката), умолявам ви да се запознаете със смисловата разлика между тирето и тиренцето, за да не се сблъсква вашето творчество с щенията на редактори и коректори (ако във фирмата ви има такива), както и с острото око на „ловците на грешки“, които дебнат из публичното пространство.

Тиренцето „събира“ понятията, най-простичко казано. Ако трябва да изобразим връзка между две думи, пишем именно тиренцето от клавиатурата, без да го разделяме с интервали от заобикалящите го слова.

Примерите не са един и два: казваме един-два примера стигат, министър-председателят е на посещение в Перник, първият ми телевизор беше черно-бял. По и най също се свързват с думата, която „усилват“, чрез дефис – по-голям, най-нов, не най- нов или най – нов. (Но само ако тази дума е прилагателно, ако е глагол – не!)

Така неусетно стигнахме и до дългото тире, онова, което „разделя“. Срещаме го в пряката реч (- Добър ден – каза тя.), както и в подчинени конструкции от вида: Онзи там – с черното яке, ме следи.

Не е добра идея да го срещнем в надпис на тв екрана, който надпис ни предлага да гледаме сериала „5-0“ – понеже, нали, тоя сериал не се казва „5 – 0“ (пет минус нула), доколкото ми е известно.

Текстообработващите програми са така „поумнели“, че сами правят тирето, подир което натракате спейс, дълго. И щом едно бездушно електронно творение може да „съобразява“ такива неща, какво пък остава за нас...

Кавички, не знам дали знаете, драги пишещи и страниращи, но все още се използват, обикновено в тях ограждаме всичко, създадено от човешка ръка – улици, заводи, автомобили, газирани напитки, и ги пропускаме, когато нещото си е съществувало и преди нас, като езера, реки, планини, морета и острови в тях.

Всеки шрифт се бори за независимост, що се отнася до „рисунъка“ на кавичките, ала техният полиграфически облик е за предпочитане – а именно както го виждате около думата „рисунъка“.

Отварящи – леви, долу. Затварящи – десни, горе. Тук Character map помага, но в кошара не вкарва, ако не се справяте, вие или шрифтът ви – по-добре ползвайте "обикновени", като тези тук. Откъде да ги вземете ли? Ами напишете си ги в някой прост .rtf – и готово.

*
Само още две неща, уважаеми.

Колкото и да не ви се вярва, има правила за сричкопренасяне.

А му викаме „сричкопренасяне“, понеже едно време деляхме думите на срички: ро-ди-на, пред-се-да-тел, църк-ва, ра-йон. И тия, дето набираха текстовете, внимаваха с „натрупалите“ се съгласни, като в пространство например – къде може и къде не може да се „разцепи“ думата, си беше задача твърде сложна, почиваща повече на морфологичен, отколкото на графични критерии.

После компютърът помете морфологичния ни подход, без да ни пита. Защо, заинати се той, да не може прост-ранство или прос-транство, ами да трябва да е про-странство? И стана неговото – думите днес програмите ги делят, като гледат от групата съгласни да оставят поне една на горния ред.

Е, и това е нещо, макар да не е идеалният вариант. Тук на правилата няма да се спирам подробно, но, моля ви, четете след страниране и поне Джор-дж не позволявайте да остава!

Що се отнася до ударенията (понятие, което българското училище някак си пропуска да преподаде), издателите и пишещите журналисти са длъжници на езика ни.

Какво имам предвид?

Като въвеждате ново понятие, име на човек (или на литературен герой), реалия (или пък фантастично построение) – бъдете така добри, уважаеми издатели на писмени текстове, да ни информирате как се произнася. Не, фонетична транскрипция не ни е нужна, понеже на български се чете, както се пише (с някои условности). Но поне къде се слага ударение, отбележете, понеже в Махабхарата например то не е там, където си мисли водещият на „Панорама“ Бойко Василев.

Край