Наско, честито! Да си жив и здрав! Понеже аз не съм особено красноречив, давам думата на друг бургаски писател и фен - Янчо Чолаков:

* * *

За Наско Стоянов и първата третина от пътя

Атанас значи безсмъртен. Случи се така, че в личната ми история внушително присъстват двама души с името Атанас - това са Атанас П. Славов, прозаик, който един ден ми посвети разказ, и Атанас П. Стоянов, поет, на който един ден аз посветих разказ. Появата на тези двама безсмъртници на моята сцена никак не е случайна и цели да предизвика какво? Забъркване в историята, и то не само в моята лична, ето какво!
Затова ви предлагам да изпушим заедно по една лула на спомена, а аз ще се опитам да внеса яснота в тази тъмна история. Денят е подходящ, защото днес има астрономическо затъмнение, което е сигурен знак, че е време да извадим на светло Атанас П. Стоянов, поетът, който по съвместителство е и няколко други работи – художник, ландшафтен инженер и бард. Допълнете вие, ако изпускам нещо.
Познавам Наско Стоянов от времето, когато му предстояха седем световни и седем семейни войни. Ако други момчета говореха с морето, той, като жилава издънка от село Бояново, беше момчето, което единствено съзираше невидимите жени с платинени прически и умееше да разговаря с клекналите във високата трева, смълчани телеграфни стълбове.
Ето как съм описал в едно интервю отпреди четвърт век тая мистериозна личност, за която бихме казали, че притежава букет от таланти, ако думата букет не ни плашеше с дегустаторския си привкус. На въпроса на писателя Александър Карапанчев „Кажи няколко думи за художника, който вече е обогатил две твои книги...”, отговарям дословно следното:
„Приятел. Човек, за когото приятелството е свещено. Цял ансамбъл е – пее, свири, рисува, стихове съчинява и все дращи някакви си чертежи. Поживяхме по едно време с него в някаква си казарма, и, дето се вика, изядохме заедно торба сол. После настанаха студентските времена и се срещнахме на един таван, надвиснал над мръсната рекичка на Орлов мост. Той рисуваше, а аз си пишех прозите. Токът често спираше и свещите осветяваха силуетите на цели редици от винени бутилки. Водехме творчески разговори, нали разбираш? С него се живее лесно, понеже има решение за всеки проблем. Нищо не подхваща, без предварителна тактика и подетайлна стратегия. Такъв човек е Наско Стоянов. Пък и съм длъжен да го похваля, защото ми е посветил песен. Казва се „Янчо, дай хонорара!”
Както се досещате, с този мой сътрапезник, който всъщност ми е и събутилник, сме изяли освен торба сол и няколко пръта луканки, на въпросния таван в едни гладни години сме яли каквото бог даде, в случая от една обща котелка с белени домати и зехтин, докато над главите ни висяха някакви царевици, дъвкали сме генералната линия на партията, но не ни понесе, сърбали сме попарата на демокрацията – и оттогава предпочитаме шкембе чорба. Двама качествени романтици, двама некачествени реалисти, по тази причина все се разминаваме с действителността или може би на нея не и потръгна с нас, не зная. Ето такава беше първата третина от пътя на Наско Стоянов, който обичаше да повтаря, че добрият творец вярва в доброто начало, а не в добрия край.
Бил съм ежедневен свидетел как се появяваха стиховете му. Например песента „Ставам и ставам” описва трудния процес на ставане, когато си пил ракийка до три посреднощ и трябва да се вдигнеш за някоя студентска сесия в ранни зори. Ставаш и ставаш, но не ти се получава. И оставаш в процес на изправяне. Като се огледаш, установяваш, че другите или лежат, или седят, или са клюмнали, или са прави, при всички случаи заели са някаква поза, различна от твоята. Но само в изправянето има процес, останалото е ентропия. Централни мотиви в тази поезия, освен изправянето, са склоновете на детството, приказките с блещукащи замъци и опърпани привидения, айсбергите на непреодолимото, разходките на лунатиците по вертикала, младежкото неприемане на онова, дето не е за приемане, вие си го наричайте статукво, ако искате, от време на време се мярка и Ванчето със смачканите цици или някое куче, накичено с палки и пистолети. Това беше отдавна. Оттогава светът се измени, но Наско, подобно на един Billy The Kid не пожела да се измени. Не зная дали това е комплимент, мисля, че по-скоро е. И сега ще ви кажа какво е предимството на този негов консерватизъм. Тук, в Наско и в стиховете,  се е консервирал един млад дух. Доказателство за това е, че песенната поезия, която ще прозвучи тая вечер, е също толкова актуална, каквато беше в онова изпарило се извън съзнанието ни минало. Съвсем, съвсем актуална. Не го приемайте като намек за това, че обитавате свят, който не сте успели да промените. Ако чутото ви допада, значи във вас е оцеляла онази романтична искра, която може да промени всичко и по всяко време.

Янчо Чолаков, 17 февруари 2026 г.

* * *



* * *

https://www.youtube.com/watch?v=wRA4q3xIX9A
https://www.youtube.com/watch?v=mR6iU3iVgHs
https://www.youtube.com/watch?v=zQMHifnnRqQ
https://www.youtube.com/watch?v=pny60MJbs0c