Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.05.2020 00:33 - Приказки от чекмеджето: Стъпки по небето
Автор: valio98 Категория: Изкуство   
Прочетен: 113 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 04.05.2020 00:34


Особено твърда космическа фантастика: читателите трябва да се справят с тежки инфо-дъмпове и научни термини. Разказът е публикуван през април 2019 г. в немското фантастично списание „Phantastisch!“ под заглавие „Kielwasser“ (преводът е дело на Erik Simon). Не е публикуван на български. Кафенето, в което се развива част от действието, е кръстено в знак на почит към Павел Амнуел.

* * *


Докато пресичаше стаята и потупваше джобовете на протритите си дънки за да намери ключа на колата, Марица хвърли едно око към собствения си измерителен набор. Последната точка се беше сгушила нула цяло, нула-нула-нула-нула-два процента под линията на средната стойност, напълно в границите на грешката, с която се правеха измерванията. Десет пъти в секунда апаратурата определяше ъгъла, под който светлината се отклонява, докато пресича границата между две лещи за очила с различен коефициент на рефракция. Няколко математически операции превръщаха градусите в скорост на светлината. Устройството всъщност търсеше промени в стойността на тази фундаментална константа, а отклонението беше само удобна наблюдателна параметризация.
Лещите се продаваха в обикновени оптики по деветдесет и девет цента, а китайците произвеждаха и доставяха електрониката за около шест долара. Целият набор струваше на Марица по-малко от десетачка. На пръв поглед машинката щеше да още по-евтина ако тя беше използвала въздух и вода вместо двете стъкълца, но за да се достигне необходимото ниво на точност трябваше да се следят систематични ефекти като зависимостите на коефициента на рефракция от атмосферното налягане и от температурата. Системите за измерване и контролиране на външните условията струваха повече от лещите и – което бе по-важно – експериментът щеше да стане прекалено сложен за ученици, дори от горния курс.
Старата таратайка на Марица почиваше в ъгъла на паркинга, под сенките на две хилави дръвчета. Тя захвърли раницата си на дясната седалка, спусна всички стъкла за да отложи поне с малко настъплението на жегата, и потегли. Днес двигателят ръмжеше по-шумно от вчера, също както вчера беше вдигал повече шум от предния ден. Тенденцията беше очевидна и без да смята коефициент на корелация, колата се нуждаеше от основен ремонт, но смяната на ризите и буталата щеше да струва колкото построяването на двеста измерителни набора. В началото Марица се беше надявала да продава комплектите на училищата, дори да е само на нивото на себестойността им. Тя регистрира фирма за производство на лабораторна техника – също както Галилео преди няколко века, – но скромните бюджети за образование я накараха да се откаже от плановете си. Сега направо подаряваше наборите на училищата. Даже ги изпращаше по пощата за собствена сметка. Да, двигателят ще трябва да почака.
Пътят към училището започваше от лабиринта на Китайския квартал, където Марица бе наела разнебитено студио. Тя се измъкна на магистралата и се понесе на изток. Силите на колата едва стигаха за да поддържа петдесет мили в час, дори на този равен път, и Марица благоразумно остана в най-дясната лента. Това ѝ даде възможност добре да огледа изхода към новия кампус на Калифорнийския Технологичен Институт. Цели две години младата жена поемаше по това отклонение, преди да напусне тяхната докторска програма.
Станалото – станало, шепнеше си тя, хвърляйки един последен поглед в огледалото. Мантрата помогна и днес, както помагаше всеки ден, откакто Марица започна да минава отново от тук, на път към новото си работно място в седемдесет и шесто училище. Картата на Експеримента, закачена на стената в кабинета по физика, щеше да разведри мислите ѝ още повече. Самата мисъл за нея я караше да се чувства по-добре. Мрежата от карфици с червени главички – най-старомодният начин за изобразяване на експериментални резултати, за който може да се сети човек – ставаше по-гъста с всеки изминал ден.
Кафенето „При Кедрин“ се намираше на четири мили от училището. Марица паркира и се нареди на късичката опашката. Редът ѝ идваше, когато някой я потупа по рамото.
- Здрасти! – каза Весна. Те започнаха да работят по дисертациите си по едно и също време, в катедрата по Физика на Твърдото Тяло. Марица пресметна на ум, че старата ѝ приятелка навярно скоро ще защитава. – Как се чувстваш като звезда на образователния небосклон?
- Нищо особено. – Весна я закачаше за интервюто, което Марица даде миналата седмица пред Си Ен Ен. – Експериментът има нужда от популяризация. Ако по телевизията кажат, че е страхотно да се мери скоростта на светлината, повече учители ще се включат.
- Да, разбира се. А в лабораторията още те споменават – смени темата бившата ѝ колежка.
- Наистина? И какво казват?
- Че си губиш времето с идиотчета. С учениците, де.
Момчето на касата прие поръчките им. Те платиха и се отместиха настрани да почакат докато приготвят кафетата им.
- Старецът не иска и да чуе за тебе. Обаче всички други казват, че трябваше да останеш – продължи Весна.
Марица се зачуди дали събеседничката ѝ не се съмнява в избора, който е направила за собствената си кариера.
- На мен ми харесва в училището.
- Е, поне този експеримент със скоростта на светлината те направи велика учителка и ти осигури работа до пенсия – Марица не се обиди. Весна си беше такава, изразяваше констатациите си по най-директния начин, но без злоба и без намерение да обиди някого. – Това не е малко в наше време.
- Аха. А ти накъде си се запътила толкова рано?
- Ами точно за работа става дума. Помниш ли Морисън? Тя сега е в Тайван. Старецът я покани да изнесе семинар в Института и аз отивам да я взема от летището. Групата им се разширява, и не само тяхната. В Азия трябва да се ходи сега, в Азия...
- Чух за това.
- Наистина, трябваше да останеш. Един пропаднал експеримент нищо не значи. Може да се случи на всеки, а и в твоя случай сигурно беше заради слънчевата буря.
Не, освен ако слънцето не подрежда космическите частици като полковете в армията на Наполеон, помисли си Марица. Момчето зад щанда им подаде две картонени чашки, пълни с ароматна кафява течност.
- Тогава всички ми се смееха – не се сдържа Марица. – Де не можеш да измериш скоростта на светлината...
- Всяко чудо за три дни – махна с ръка Весна. – Веднъж Старицата, така те наричаха  научната си ръководителка зад гърба ѝ, се изпусна да каже какво мисли за твоя експеримент с рефрактомера.
Двете години работа в училището не помогнаха на Марица да скрие любопитството си. Тя само отпи от кафето, но Весна забеляза интереса ѝ, и направи дълга пауза за ефект, преди да продължи.
- Старицата каза, че идеята ти е гениална.
- Благодари ѝ от мое име.
Те си размениха още няколко реплики в същия дух преди да се разделят.
Марица се вмъкна в таратайката си, послуша как двигателят й стене на празен ход, и включи радиото. Държеше го настроено на Ен Пи Ар, но сега обичайното бърборене на водещия я дразнеше. Пръстите ѝ зашариха по копчетата за смяна на програмата. Всички местни станции като че ли се бяха наговорили да предават реклами едновременно. Накрая Марица просто я изключи. Пет минути по-късно, след като спря на училищния паркинг, тя с изненада откри, че е успяла да изпие цялото кафе. Смачка чашката и я захвърли на задната седалка, където се въргаляха поне петдесет нейни посестрими.
До началото на часовете оставаше доста време, но училищата по Източният бряг вече трябваше да са докладвали първите резултати. Марица беше добавила Етернет платка във всеки набор за да могат устройствата сами да публикуват измерванията си в Интернет. Беше ѝ станало навик да проверява страницата, ползвайки безплатната безжична връзка в кафенето на Кедрин, но днешната среща с Весна не ѝ остави време да я стори. Тя включи настолния си компютър и отвори браузъра.
Страницата на Експеримента се състоеше от една единствена карта на Щатите, върху която всяко измерване беше закодирано с цветна точка: зелена, ако резултатът се намираше в рамките наблюдателната грешка, червена ако е извън тях и по-голям от средната стойност, и синя – ако е по-малък. Зелено море покриваше източните щати, освен ярка червена ивица, съединяваща Мичиган и Флорида. Марица не повярва на очите си. За всеки случай тя прокара курсора над точките и числените стойност на отклоненията се показаха на екрана: на север измерената скорост на светлината беше около два пъти по-висока от стойността, която пишеха в учебниците. На юг рекордът принадлежеше на училище в Маями – там бяха получили тридесет и пет пъти по-голяма скорост.
Марица се опита да си представи какво става в южна Флорида с електрониката заради необикновените стойности на фундаменталните константи. Тя предполагаше, че не може само скоростта на светлината да се промени без това да се отрази и на други други физически величини. Странно, че устройствата ѝ продължават безпроблемно да предават резултатите от измерванията. „Слънчевата буря“, избухнала по време на злополучния опит в началото на аспирантурата ѝ, се прояви по друг начин: тя удари йоносферата по толкова подреден начин, че можеше да се проследи как радиостанциите в съседните окръзи излизат от строя, една по една. Именно последователността на тяхното замлъкване наведе Марица на мисълта за изкуствения произход на проблема.
Безспорно беше само едно: вълна от нещо, което променяше скоростта на светлината, идваше от Канада, пресичаше континенталните Съединени Щати, и по пътя засилваше ефекта си. Навярно, преди да започне да се ускорява, нещото бе обикаляло земята по полярна орбита, точно както много от шпионските спътници...
Какво беше то? Странни космически частици, произлизащи от недрата на Слънцето? Или от центъра на нашата Галактика? Не, Марица беше убедена, че Експериментът, който тя беше подарила на стотици училища, на пръв поглед с образователна цел, най-после е дал резултат. Червената ивица беше следа от междузвезден кораб. Очевидно, абсолютното ограничение на скоростта от Специалната Теория на Относителността оставаше в сила за извънземните, но какво означава подобна бариера за един звездолет, ако конструкторите му могат да я повдигнат, когато пожелаят и колкото пожелаят?
Марица се запита дали същият кораб е минал покрай Земята преди две години и е провалил опита, върху който тя разчиташе да направи дисертация.


Валентин Д. Иванов
25.12.2012, Паранал
1,22,26.01.2013, Сантяго
24,26.07.2013, Малка Верея
3.05.2020, Мюнхен



Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: valio98
Категория: Технологии
Прочетен: 506294
Постинги: 382
Коментари: 0
Гласове: 219
Календар
«  Март, 2021  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031