Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.03 23:04 - Приказки от чекмеджето: Този свят е създаден от вас
Автор: valio98 Категория: Изкуство   
Прочетен: 161 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 28.03 13:29



Разказът е публикуван в юбилейната антология „Непознатите Стругацки“ (номер 8 от поредица „Тера фантастика“), издадена през 2010 по повод 35-годишнината от създаването на клуб „Аркадий и Борис Стругацки“ и 85 години от рождението на А. Н. Стругацки. Съставители са Юрий Илков, Александър Карапанчев и Владимир Борисов. Издателство „Ернор“.


***


1. Макс

Вратата на входа я разбиха съвсем наскоро, но прибраните бабички вече бяха успели да отнесат парчетата ѝ за огрев.(1) Макс се промъкна на една страна през остатъците на рамката, за да не закачи последния си приличен костюм на стърчащите отломки, и предпазливо погледна към небето. Тъжни многоетажни блокове се извисяваха над уличката, а над тях се простираше непробиваема небесна твърд – толкова ниска, че несъмнено я подпираше Александрийският стълб.
В торбичката на Макс дрънчаха тройка празни бутилки. Вчера той попрекали малко с пиенето и сега не беше сигурен дали се черпеха с бивш приятел от института, или с приятел от бившия институт. Какъвто и да бе, събутилникът му си замина разно сутринта и вече нямаше как да разбере истината, а Макс все пак трябваше да се пребори с махмурлука. За щастие винарският магазин се намираше зад ъгъла и бившият менеес(2) скоро се оказа в края на дългата опашка пред входа му.
От студа ставите му се схванаха бързо и ето че той започна да описва сложен танц върху снега. Макс тъй и не усети как настъпи пръстите на добре облечения гражданин, който покорно чакаше след него.
Младежът кимна вместо извинение. Непознатият се усмихна и поправи вратовръзката си. Кой нормален човек си купува водка, облечен като за прием в Кремъл, удиви се Макс. Едва сега забеляза, че дрехите на човека не просто са хубави, но са и старомодни. Така се обличаше бащата на Макс, когато с цялото семейство ходеха на първомайските манифестации. Той качваше малкия Максик на раменете си и момчето от високо се кокореше в огромните ракети, които величествено преминаваха покрай тях.
Непознатият вероятно възприе усмивката му като желание да пообщуват, докато им дойде редът.
- Отдавна ли чакате, млади човече?
- Не, току що пристигнах.
- Какъв студ, а?
- Да, временцето си го бива. А пък вие извинявайте, че ви настъпих. Аз само подскачах, за да се постопля...
Хората до прозорчето на магазина се развикаха. Появи се милиционер.
- Само това ни трябваше, сега има да стоим до второ пришествие – оклюма Макс.
- Всъщност защо трябва да стоим и да мръзнем? Те ще се разправят поне половин час. На две преки от тук знам друго място, където продават от същата отрова. Я да се разтъпчем до там, тъкмо ще се сгреем – предложи непознатият. – Впрочем наричайте ме Фил.
- Аз съм Макс. Такова... сигурен ли сте за магазина? Аз живея наблизо и никога до сега...
- Доверете ми се – усмихна се новият му познат.
Наистина, след по-малко от тридесет минути те седяха на една гнила греда, която предвидливо очистиха от снега, и се подпираха на бетонната стена зад другия магазин. Фил не спираше да говори.
- Опитайте, Макс – каза той и протегна десница. В нея лежеше мъничък телевизор. Ръката му трепереше, навярно собственикът ѝ рядко злоупотребяваше със спиртни напитки. – Подарък ми е от един приятел, полковник. Бивш. Това е пространствената настройка, а това е... По-добре забравете за ей това копче, просто не го пипайте.
Той говори дълго и само от време на време спираше, за да хване Макс за ръката или да отпие от бутилката. Но Макс не можеше да откъсне поглед от екранчето, върху което хора в хубави нови дрехи се разхождаха по Невския проспект, над главите им размахваха крила оринтоптерии всички се усмихваха.
- Това е вашият свят – завърши Фил. – Дръжте...
Тук алкохолът най-после надделя и тялото му се отпусна върху мръсния сняг.
Младежът се опита да подкрепи новия си приятел, обаче ръцете не го слушаха и той само успя да подхване телевизорчето. В този момент устройството сякаш нарочно се завъртя така, че Макс, без да иска, натисна онова същото копче, което не трябваше да пипа...
Вечеровски погледна изчезващите контури на Макс изпод присвитите си клепачи и изчака, докато преходът завърши.
- Хм, стана по-бързо, отколкото очаквах – промълви той и мислено му пожела успех.


2. Максим

Лицето на Кикин излъчваше едновременно умерена загриженост за любимия Биг Бъг и чувството на дълбока вина. Преди два дни аз го кастрех за излишна бъбривост, а сега, надвесен като планина над непознатия, той се преструваше на опитен професионалист. Хлапак.
Тойво седеше от дясната му страна и съсредоточен до самозабрава, се взираше в ноктите си, но столът му предвидливо бе придърпан назад. Винаги готов укротител на извънземните прогресори. Още един хлапак. Много се надявах, че той няма да порасне в близките две-три седмици.
- ... и после аз се озовах тук – завърши непознатият и се огледа, сякаш очакваше да види на стената табелка с пространствено-времеви координати.
При нас го доведоха работниците от службата за ремонт и поддръжка на нул-кабините от Невския район. Той набрал десетина неверни кода и автоматиката подала сигнал на дежурния. Такива неща се случват често, когато децата си играят или просто са се загубили, ала този път в кабината се оказал възрастен чичко, който изглеждал объркан. Дежурният решил, че е попаднал на болен, и за всеки случай изпратил медицинска бригада. Човекът се казвал Максим, обаче нямал идентификационен номер. Лекарите не знаели какво да правят с него и в края на краищата позвънили на нас.
Той напълно би могъл да бъде болен. Съдейки по изражението на лицето му, цялата болка на света се помещаваше именно в неговата глава. Дадох му две минути да се съвземе, преди да му отправя първия въпрос:
- Макс, срещали ли сте Фил преди?
Не, той беше съвсем сигурен. Фил се обличал добре. Сега е деветдесет и втора година, кой може да си го позволи? Щял е да го запомни.
- А как се обличат хората през деветдесет и втора година? Опишете, моля, в съвсем общи черти...
Вместо отговор Макс се разсмя от душа. Тъй се смеят людете с чиста съвест. Кикин прехвърли тежестта на свободния си крак, а пък Тойво най-после се откъсна от ноктите си и се взря в своето стило. Красиво и удобно стило.
- Ами нормално се обличат – Макс видимо се окопити, даже стойката му, приведена и отпусната до този момент, се стегна и изправи. Изглеждаше ми като човек, който току що е взел някакво решение и е отхвърлил бремето на неопределеността. После изведнъж добави: - Всички са с панталони и якета от третраканетилен.
- Разбира се – съгласих се аз. Благодарих му за отделеното време и го помолих да почака в приемната. Когато той излезе, аз погледнах моите хрътки, един вид: излагайте съображенията си.
- Правилно са извикали лекарите. Той нямаше да е за нас – изстреля Кикин, – ако всъщност не беше ваш двойник.
Тойво поклати глава. И без ментоскопия можеше да се види как в нея се оформи подозрението, че пред нас се намира прогресор-неудачник на Странниците.
- Вашият съименник навярно все още не е обядвал. Дали да не отида с него в някоя закусвалня? Вчера Сандро ми препоръча едно прекрасно място, където предлагат мариновани скариди. Просто прелест.
- Какво пък – кимнах аз, – приятен апетит.
Моето храбро страшилище за чужди прогресори внимателно се запъти към приемната, като не пропусна да сложи стилото в джоба си. Хубаво стило, автоматът зад ъгъла прави пет такива за минута. Обаче не успях да преброя до три и той се върна.
- Вашият съименник е изчезнал.
Тримата заедно прегледахме записите от автоматичната ключалка. Оказа се, че аз собственоръчно съм му разрешил да си отиде в същото време, докато съм разговарял с Тойво и Кикин в съседната стая.


3. Макс

Гора, която повече приличаше на подивял парк, започваше само на десетина крачки от входа на къщичката, където го разпитваха. През зелените корони надничаше слънцето и пееха птички, каквито Макс не беше чувал в Ленинград от много години. Пред взора му се откри пътечка, акуратно посипана с дребен чакъл. Той направи няколко стъпки по нея, но побърза да я изостави и енергично се запъти към най-гъстите храсти.
Пет минути по-късно Макс излезе на самоходен път, веднага разпозна – по-скоро си спомни от нещо, прочетено в не толкова далечното му детство – какво е това и се зарадва. Тук, за разлика от кабинката за нул-транспортировка, не му трябваха нито адреси, нито номера на БВИ(3). Вървѝ и се пързаляй накъдето ти видят очите.
Трасето пое нагоре. Той се премести в средата, където скоростта беше малко по-висока, и си позволи да се поотпусне леко. За пръв път през последните часове се чувстваше уверен в себе си. Навярно това се отрази на неговото лице, защото хората, които вървяха или по-скоро се возеха насреща му, започнаха да му се усмихват. Също както пешеходците от телевизорчето на Фил.
Следвайки примера на другите пътешественици, Макс седна направо на пътя и си събу сандалите. Бяха му ги дали монтьорите, в замяна на тежките обувки, съветски образец, с които той тръгна от къщи сутринта. През панталона си усещаше топлина, пътят меко пулсираше, сякаш сивият метал, от който бе направен, е жив. Макс внимателно докосна сребристата му повърхност. Не се случи нищо страшно и той натисна по-силно. Преодолявайки слабо съпротивление, пръстите на човека влязоха в метала. Макс се дръпна, ръката му излезе безпрепятствено. Зелените петна, останали по дланите му от преминаването през гората, бяха изчезнали.
- Самопочиства се! – възкликна той и се огледа да види дали някой не е обърнал внимание на манипулациите ми.
Тъкмо в този момент пътят преминаваше билото на заоблен хълм. Оттук се откри изглед към зеленото море, което покриваше земята до хоризонта. Точно напред, над короните на дърветата, се извисяваше бял паметник. Познато лице, загледано в бъдещето, позната десница, показваща единствения верен път. Паметник на Ленин.
- Майко мила! – Макс откъсна поглед от монумента и се взря в синьото небе над подвижния път. – Той наистина е създал всичко това!
Но докато произнасяше тия думи, младежът вече не гледаше към скулптурната фигура.


4. Максим

- Загубихме го само за два часа и седемнадесет минути, докато проверявахме всички близки нул-кабини и глайдерни паркове – отсечено рапортуваше Тойво. – Оказа се, че той просто е вървял пеша напряко през гората към път Север-Юг 85721 и е пътувал с него един час и четиридесет и две минути до село Алена малина, от където все пак е взел глайдер и се е отправил към Киев. Предстои му да пътува още между два и два и половина часа, в зависимост от метеорологичните условия и натовареността на движението по маршрута. Но ние можем да поемем управлението на машината във всеки момент и да я приземим заедно с него, където ни е удобно.
Тойво си поигра със стилото, давайки на любимия Биг Бъг време да смели информацията.
- Или може да не приземяваме глайдера пред входа на Киевския Комкон-2 и да проследим контактите на този Макс. Разбира се, това е по-рискованият вариант – съедини последните точки моят неуморим ловец на прогресори.
Тънкият писък на мобилния информаторий в джоба на Тойво ме спаси от необходимостта на отговоря на неговия ням въпрос. Той слуша минута-две и обяви:
- Ето, че и контактите се появиха, почти от само себе си. Обектът се е приземил пред Института на чудаците.
След доклада на Сандро и посещението на Магьосника, Тойво се съмняваше, че Институтът е пълен с Страници или поне с техни агенти. Моят пъргав инспектор навярно недоумяваше защо легендарният Биг Бъг, който пръв от земните прогресори проникна в леговището на Островната империя, не предприема нищо. Може би в главата му вече се оформяше немислимото доскоро предположение, че аз не съм истинският Максим Камерер, ами негов дубъл. Защо не, ако едно копие се оказало дефектно, от това не следва, че друго не е успяло да се инфилтрира в Комкон-2 и да подмени несменяемия му началник, наследник на Рудолф Сикорски. Сигирен бях, че само страхът да не попадне в пропастта на параноята, свързана с името на моя предшественик, спираше Тойво.
А аз все още прекарвах един по един служителите от моя отдел през Института на чудаците и не бях уверен на кого мога да се доверя и на кого – не. Този Макс беше нов елемент и никак не се вписваше в разработката ми. Особено ме безпокоеше случаят с ключалката.
- Да вървим – казах най-накрая аз.
Когато излязохме от кабината за нул-транспортировка на площада пред института Макс лениво крачеше към входа му. Той беше оставил глайдера си, тежък шестместен „Римфоринх“, току пред главната институтска сграда и сега оглеждаше с интерес зелената ѝ фасада. Тойво се втурна да му прегради пътя.
- Синдромът на Сикорски! – напомних му гласно аз и той веднага забави темпо, като че ли площадът беше потънал в вода.
Пред портала ни посрещна моят стар приятел Даниил Логовенко.
- Здравейте! Радвам се да ви видя, Максим! И вас също, Макс и Тойво!
- Здравейте, господин Логовенко! – изпревари ме нашият обект.
- Без „господин“, моля. Наричайте ме по лично и бащино име.
- Благодаря, Даниил Александрович! Тук ме изпрати един човек... мисля, че искаше да ви предупредя – Макс бързаше да се доизкаже, сякаш се страхуваше да не го прекъсна. – Той се казва Фил.
- Филип Павлович – поправи го Даня.
- Вие знаете за това?
- Не всичко – повдигна рамене Логовенко. – Надявам се, че ти ще ни помогнеш да разберем по-добре какво става.
Макс подхвана своя разказ, който вече бяхме чували толкова много пъти, но скоро се обърка и му се наложи да започне пак отначало.
- ... той каза, че вашият свят е нестабилен, че е създаден от Саул Репнин, който е първият люден – говореше на пресекулки младежът – и че след смъртта му само вия можете да стабилизирате тази времева линия... И че Мирозданието се е опитало да предотврати сливането на всички мирови линии... и тъкмо там е точката на пресичане на културното влияние на САЩ върху Япония, на кухините на Малянов и на... ех, забравих още какво...
- Всичко е точно така, момчето ми – кимна Даня. – Ние знаем и за сливането на мировите линии, и за Мирозданието. Обаче нищо не може да се направи. Без Саул този свят е обречен и му остава да живее едно, най-много две поколения.
Аз изтръпнах. Логовенко погледна към мене.
- Ти вече разбра всичко, времето за истински разговор още не е настъпило. Не ме гледай така обвинително – размаха ръце той. – Ние също можем да създаваме нови светове, но те са само разклонения, леко подобрени копия на нашия собствен и ще изчезнат заедно с него. Затова не бива да се учудваш на приликите. – Погледът на Даня многозначително прескочи от мен към Макс и се върна обратно. – Настоятелно те моля да проявиш търпение. Изчакай, ще те потърся. Предстои ни заедно да вземем някои трудни решения.


5. Макс

Комконовците изчезнаха в кабината за нул-транспортировка и Макс въздъхна облекчено. Логовенко бащински положи ръка върху рамото му.
- Ти навярно се досети, че си люден, също както нас. Само че си се родил в друг свят, значително по-неблагополучен от нашия. Но той е основният и ще продължи да живее, след като нашият се разсее като купчина изсъхнали листа под напора на есенен вятър... Ти разполагаш с избор – да останеш на тази обречена Земя или да се завърнеш на твоята. Знам, че тук ще ти хареса и през тия двадесет или четиридесет години, които бихме могли да прекараме заедно, ако останеш с нас, ще имаш любов, приятелство и любима работа. Обаче ти си млад и ако се върнеш, все още запазваш шанса да ги намериш в своя истински свят – завърши той и пъхне едно малко телевизорче в ръката на Макс. Но щом видя колебанието в очите му, побърза да продължи: – Или по-скоро да ги създадеш. И те ще са си твои, истински.


Валентин Д. Иванов



(1) Внимание: този разказ се препоръчва на хора, които наистина познават творчеството на братя Стругацки. – Б. съст.
(2) Съкращение от думите младши научен сътрудник. – Б. авт.
(3) Съкращение от руското Большой всепланетный информаторий. - Б. Авт.




Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: valio98
Категория: Технологии
Прочетен: 479732
Постинги: 361
Коментари: 0
Гласове: 213
Календар
«  Ноември, 2020  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30