Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.04.2022 21:01 - Бюджет 2022 и минималната работна заплата у нас и в ЕС
Автор: emimilcheva Категория: Други   
Прочетен: 4548 Коментари: 0 Гласове:
15


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 Законът за бюджета на държавното обществено осигуряване за 2022 г. беше обнародван в „Държавен вестник“, бр. 18 от 04.03.2022 г. Влезе в сила от 01.01.2022 г., но по-значителните промени са вече факт от 01.04.2022 г.

 

Размери на месечния осигурителен доход за 2022 г. :

1. от 01 януари до 31 март:

- Минимален месечен размер на осигурителния доход за самоосигуряващите се лица – 650 лв.;

- Минимален месечен размер на осигурителния доход за регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители – 420 лв.;

- Максимален месечен размер на осигурителния доход – 3000 лв.;

 

2. от 01 април до 31 декември:

- Минимален месечен размер на осигурителния доход за самоосигуряващите се лица – 710 лв.;

- Минимален месечен размер на осигурителния доход за регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители – 710 лв.;

- Максимален месечен размер на осигурителния доход – 3400 лв.;

 

Размери на осигурителните вноски за фонд „Пенсии“ на държавното обществено осигураване в процент от осигурителния доход на лицата, работещи при условията на III категория труд (без промяна от 2018 г.) и са както следва:

-лица родени преди 31.12.1959 г. включитело - 19,80 на сто

-лица родени след 31.12.1959 г. - 14,80 на сто+5,0 на сто за лицата избрали осигуряване във фонд „Пенсии“ с увеличена осигурителна вноска с размера на вноската за Универсален пенсионен фонд.

 

От 01.04.2022 г. размерът на осигурителната вноска за закупуване на един месец осигурителен стаж за завършено висше или полувисше образование, както и за недостигащ стаж при пенсионирането (чл.9а от КСО) е 140,58 лв. (19,8 на сто  х  710 лв. - минимален месечен размер на осигурителния доход за самоосигуряващите се лица).

 

Минималният размер на пенсията за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване:

1. от 25 декември 2021 г. до 30 юни 2022 г. - 370 лв.;

2. от 1 юли 2022 г. до 31 декември 2022 г. - 392,57 лв.

 

Максималният размер на получаваните една или повече пенсии, без добавките към тях за 2022 г. се определя в размер на 1500 лв. А добавката по чл. 84 от Кодекса за социално осигуряване се изчислява от ограничения размер-1500 лв.

 

През 2022 г. пенсиите свързани с трудова дейност, отпуснати с начална дата до 31.12.2020 г. ще подлежат на осъвременяване по чл.100 от КСО, считано от 01.07.2022 г. с 6,1 %. Пенсиите отпуснати след 01.01.2022 г. не подлежат на индексация от 01.07.2022 г.

 

Запазва се процента на тежестта от 1,35 на сто за всяка година осигурителен стаж в пенсионната формула и със съответната пропорционална част от този процент за месеците осигурителен стаж. Размерът на еднократната помощ по чл. 13г от Кодекса за социално осигуряване при смърт на осигурено лице за 2022 г. се определя на 540 лв.

 

Любимата дъвка на журналисти, синдикалисти и политици без въображение – минималната работна заплата

Тъй като новият размер на минималната работна заплата, а от там и на минималния осигурителен доход влиза в сила от 01 април 2022 година, предполагам, че през следващите седмици ще ни проглушат ушите, какво постижение е повишаването на минималната работна заплата от 650 лева (332,34 евро) на 710 лева (363,02 евро). (Данните са при фиксиран курс на лева към еврото от 1 евро=1,95583 лева).

Всъщност, минималната месечна работна заплата у нас отдавна няма икономически смисъл и не означава нищо. Тя се определя административно, според решението и благоволението на Министерския съвет, който обикновено се договаря за това полутайно с профсъюзите.

Правителството си купува спокойствие срещу повишаване на минималната заплата, без да се замисля за негативните последици от повишаването й.

Но преди да се занимаваме с коментари за значението на минималната работна заплата, да направим една кратка обиколка по европейския континент, за да видим как изглежда пейзажът от гледна точка на размера на така наречената МРЗ.

От 1 януари 2022 г. 21 от 27-те държави-членки на ЕС имат национални минимални заплати, като изключение правят Дания, Италия, Кипър, Австрия, Финландия и Швеция. Хубаво изключение – като изключим Кипър, става дума за водещи индустриални държави, с изключително висока производителност на труда (особено в Дания), с изключително висок жизнен стандарт. Но нашите журналисти и профсъюзни деятели бърчат носове и наричат нормалността – изключение.

Това можете да прочетете където си поискате из разните справки, помествани в икономическите медии. Всъщност, в Германия, Ирландия и Малта (както и в Обединеното кралство, преди излизането му от ЕС), има или почасова ставка или седмична минимална работна заплата, какъвто е случаят в Ирландия.

Има съществена разлика между това да имаш минимална месечна работна заплата, въведена с декрет и да имаш минимална часова ставка, но това оставаме на хората, които поне веднъж са платили заплата на работниците си, колкото и да са били те на брой.

Истината е, че към 2015 година съотношението между работниците и служителите в ЕС, които работят в условията на въведена от държавата задължителна минимална месечна работна заплата и на тези, които нямат такава беше 1,05 към 1,00. След това последваха Брекзит, въвеждането на минимална часова ставка в Германия (без изобщо да се премахва дотогавашната система на тарифни преговори) и пропорцията вече не е същата.

Важното обаче е това, че десетилетия на ред, съотношението между хората които са работили с – респективно без нормативно закрепена минимална работна заплата е било „фифти - фифти”. Държавите без минимална работна заплата изобщо не са пропаднали – напротив, това са едни от страните с най-висок жизнен стандарт не само в Европа но и в света.

На това обстоятелство на времето (през декември 2016 година) обърна внимание проф. Стив Ханке. Като всеки учен човек, който е взел ролята на публична личност и той има своите „трески за дялане”, но коментарът му за корелацията между заетостта и наличието на въведена от държавата минимална работна заплата e убийствен.

Той показва нагледно, че държавите от ЕС, в които няма никакви намеци за нормативно въведена минимална работна заплата (тоест – само Австрия, Кипър, Италия, Дания, Швеция и Финландия) имат среден процент на безработица за девет годишен период назад, който е видимо по-нисък от средния процент на безработицата на останалите страни, които се „радват” на наличието на нормативно закрепена минимална работна заплата. (Hanke, Steve H., Two Minimum Wage Charts for Andy Puzder, December 20, 2016, 12:39 PM, https://www.cato.org/blog/two-minimum-wage-charts-andy-puzder ).

image

За да бъде твърдението му още по-обосновано, той прави същото сравнение и за младежката безработица – за хората до 25 годишна възраст, където се открива съвършено същата корелация. Държавите, които нямат минимална работна заплата имат много по-ниска младежка безработица за изследвания период от 2004 зо 2012 година включително. Тоест, изследваният от Ханке период включва и периоди на икономически възход и на отвратителната финансово-икономическа криза, която беше най-свирепа от 2009 до 2011 година.

 image

През 2019 година, проф. Ханке отново напомни за гледището си. Коментирайки публикация на Wall Street Journalза вълната от правителствен ентусиазъм за повишаване на минималните заплати – от Атина до Сеул, той пусна „туит”, в който се казва:

„Минималната работна заплата прави незаконно наемането на нискоквалифицирани работници от предприятията. Законите за минималната заплата смазват бизнеса и просто в крайна сметка накърняват интересите на работниците с ниска заплата, на които същите тези закони са имали за цел да помогнат. (Prof. Steve Hanke: “Minimum wage make it illegal for businesses to hire low-skill workers. Minimum wage laws crush businesses & simply end up hurting the low-wage workers the laws were intended to help - https://twitter.com/steve_hanke/status/1125479342631526401 ).

Всъщност, това е парафраза на цитат на нобеловия лауреат Милтън Фридман: „Един закон за минималната работна заплата, в реалността е закон който прави наемането на лице с ограничени умения незаконно за работодателя” (“A minimum wage law is, in reality, a law that makes it illegal for an employer to hire a person with limited skills”).

Интересното е, че под туита на проф. Ханке има два коментара. В единият, млад достолепен учен обяснява, че няма много свидетелства в полза на тезата на Ханке, виж за обратното имало едва ли не планина от информация. В другия коментар, бивш собственик на кафене обяснява, че въпросът за минималната заплата е въпрос на живот и смърт за малкия бизнес.

Разбира се, цитираните държави просперират не САМО защото нямат минимална заплата, а защото имат много висока производителност на труда, организация и трудова дисциплина. Също така те имат много прецизно работещи системи за колективно договаряне – преди малко стана дума за „системата на тарифни преговори” в Германия, която разбира се никой не е отменил и след измъченото въвеждане на минималната часова ставка през 2015 година. Просперитетът в тези страни е резултат от съчетанието на висока производителност, иновации и на икономика с висока добавена стойност от една страна и на прецизна система за колективно договаряне, където работодателите и синдикатите много по-добре знаят, какво да договарят от чиновниците в Министерски съвет.

Всъщност, минималната работна  заплата в Германия е въведена през 2015 година с една, едничка цел – да блокира безобразията в един, единствен отрасъл – месопреработвателната промишленост.

Поради причини, известни може би само на самите германци, притокът на чуждестранни работници в Германия довежда до злоупотреби и експлоатация на работната сила само в месопреработването, където сред чужденците преобладават хърватските работници. В другите отрасли не се наблюдават никакви извращения, но в месопреработването някои работодатели се опитват да не прилагат за чуждестранните работници договореностите от така наречените тарифни преговори – ежегодно колективно договаряне между работодатели и профсъюзи по отрасли, браншове и икономически дейности, което определя в детайли размера на минималните заплащания.

По тази причина, тогавашното коалиционно правителство между ХДС/ХСС и социалдемократите реши да въведе минимална заплата в страната, за да пресече подобно глупаво поведение. Стана като в известната народна поговорка – „заради бълхата изгориха юргана”, но за чест на немските управници трябва да се отбележи, че при въвеждането на тяхната минимална работна заплата, две години по ред, ако за някоя икономическа дейност имаше по-ниска ставка, дошла по линия на тарифните преговори – меродавна беше тарифната ставка, а не административно определената минимална работна заплата.

Отделен въпрос е, че минималната работна заплата в Германия е почасова, а не минимална месечна работна заплата. Това е съществена разлика, но у нас „разбирачите” се правят на недочули и недоразбрали.

Пак отделен въпрос е, че в Германия държавата се пази стриктно, да не въвежда минимална ставка, която да надвишава договореното в рамките на тарифните преговори и просто гарантира чрез минималната работна заплата „дъното” на договореното за всички в страната, които не са синдикални членове – най-често чуждестранни работници.

След тези доста протяжни обяснения за всевъзможните тънкости и подробности около минималните работни заплати в Европа, които твърде често се пропускат от коментатори, анализатори и телевизионни проповедници, волно или неволно, греховно или невинно, можем да погледнем и как изглежда картината от количествена гледна точка.

 

Според анализаторите на Bloomberg, въз основа на нивата на минималните заплати в евро тези 21 държави-членки на ЕС, могат да бъдат разделени на три основни групи, както показват най-новите данни на Евростат. (https://www.bloombergtv.bg/a/2-novini/102738-nay-visokata-minimalna-rabotna-zaplata-v-es-e-pochti-7-pati-po-golyama-ot-nay-niskata ).

 

Месечни минимални работни заплати под 1000 евро има в 13 държави от ЕС, а над 1500 евро - в шест.

През януари 2022 г. в 13 държави членки, разположени в източната и южната част на ЕС, минималната брутна заплата е била под 1000 евро на месец. Това са България (332 EUR), Латвия (500 EUR), Румъния (515 EUR), Унгария (542 EUR), Хърватия (624 EUR), Словакия (646 EUR), Чехия (652 EUR), Естония (654 EUR), Полша (655 EUR), Литва (730 EUR), Гърция (774 EUR), Малта (792 EUR) и Португалия (823 EUR).

В Словения (1074 евро) и Испания (1126 евро) минималните заплати варират малко над 1000 евро на месец, докато в останалите шест държави-членки минималните заплати са над 1500 евро на месец: Франция (1603 евро), Германия (1621 евро), Белгия (1658 евро), Нидерландия (1725 евро), Ирландия (1775 евро) и Люксембург (2257 евро).

image

Естествено, разликите в минималните заплати са по-малки ако се вземат предвид различните ценови равнища в различните държави.

В анализираната група от 21 държави-членки най-високата минимална работна заплата е почти 7 пъти по-висока от най-ниската. Въпреки това разликите са значително по-малки, след като се вземат предвид разликите в ценовите равнища. Когато се изразят в стандарт на покупателната способност – СПС (Purchased Power Standard - PPS), минималните заплати в държавите-членки с по-ниски ценови равнища стават относително по-високи в сравнение с тези в държавите-членки с по-високи ценови равнища.

При елиминиране на ценовите различия минималните заплати варират от 604 PPS на месец в България до 1707 PPS в Люксембург, което означава, че най-високата минимална заплата е почти 3 пъти по-висока от най-ниската. Въз основа на това е възможно да се разграничат две основни групи: група 1 с национална минимална работна заплата над 1000 PPS и група 2 с национална минимална работна заплата под 1000 PPS.

image

Група 1 включва Люксембург, Германия, Нидерландия, Белгия, Франция, Ирландия, Словения, Испания, Полша и Литва. Техните национални минимални заплати варират от 1038 PPS в Литва до 1707 PPS в Люксембург.

Докато група 2 включва Румъния, Португалия, Малта, Хърватия, Гърция, Унгария, Чехия, Естония, Словакия, Латвия и България.

Националните минимални работни заплати за тази група варират от 604 PPS в България до 949 PPS в Румъния.

Всички страни-кандидатки и потенциални кандидатки с национална минимална работна заплата принадлежат към група 2, като нивата на минималната работна заплата варират от 401 PPS в Албания до 888 PPS в Черна гора. Съединените щати (PPS 920) принадлежат към група 2.
 

При всяко поредно повишаване на минималната работна заплата (МРЗ) у нас е добре да се види какво е нарастването й в исторически план.

И така, от годината на деноминацията на лева – 1999 година, от когато може да се каже, че имаме стабилна парична единица и сравняемост на данните, минималната работна заплата е нараснала от 34,26 евро на 332,34 евро през 2021 година. Това е нарастване в размер на точно 9,7 пъти.

Това нарастване на минималната месечна работна заплата е второто по-големина в Европа (и в „Стара” и в „Нова” Европа), като по-голямо нарастване има само в Румъния. В Румъния има много практики от които бихме могли да се поучим, но може би фискалната политика е единствената, на която не бива да подражаваме.

Така или иначе, безспорен факт е, че минималната работна заплата в България никога не е спирала да нараства, включително по време на фискалната криза и пандемията.

 

Къде е мястото на България в Европа според съотношението между минимална месечна работна заплата (МРЗ) спрямо средната брутна работна заплата?

Според данните на Евростат, съотношението на минимална месечна работна заплата (МРЗ) спрямо средната брутна работна заплата (СБРЗ) е нарастнало от 2012 година до 2020 година, за когато има разполагаеми и сравними данни за цяла Европа, от 37,9 на 43,9. Съотношението е нарастнало 1,16 пъти за посочения времеви интервал.

През 2020 година, въпросното съотношение е по-голямо в следните страни от ЕС: Ирландия = 46,1; Испания = 53,2; Франция = 46,8; Хърватско = 48,5; Литва = 46,4; Люксембург = 50,0; Полша = 50,5; Португалия = 50,8; Словения = 53,6.

Във всички останали държави – членки на ЕС, които имат нормативно закрепена минимална работна заплата, съотношението е по-ниско, отколкото в България. Така е в: Белгия = 42,5; Чехия = 42,0; Германия = 41,5; Естония = 42,6; Латвия = 39,5; Унгария = 41,8; Малта = 43,3; Нидерландия = 43,7; Словакия = 40,7.

Това ни поставя в положение да има девет (9) държави с по-високо от на с съотношение между минимална месечна работна заплата (МРЗ) спрямо средната брутна работна заплата (СБРЗ) и съответно пак девет държави, къдто това съотношение е по-ниско, отколкото у нас.

Вижда се, че България е в „златната среда”, даже е в „идеалния център”. Нещо повече – ако отчетем десетте процента средно допълнително възнаграждение за прослужено време и квалификация („класовете”), то тогава вече а България съотношението става: 1,1 х 43,9 = 48,29. В този случай с по-високо съотношение от България остават само Люксембург, Полша, Португалия и Словения.

Всичко това доказва, че у нас минималната месечна работна заплата представлява значителен дял от средната работна заплата. Не може да се спекулира, че като дял тя е ниска. Напротив – висока е.

 

Какво е положението на България спрямо останалите европейски страни по показателя „съотношение на МРЗ към БВП per capita за 2020 година?

При сравняване на България със страните от „своята“ черга, тоест страните от Централна и Източна Европа, повечето от които – бивши членки на СИВ, се вижда че по този показател страната ни изпреварва всички с изключение на Румъния.

Съотношението на МРЗ към БВП per capita за България е 0,5866, а за Румъния е 0,6276. За повечето от останалите държави от „Нова“ Европа това съотношение е по-малко от 0,5. Така е при Унгария (0,4273); Латвия (0,4247); Естония (0,4669); Чехия (0,3779); Словакия (0,4585).

Съотношението е по-голямо от 0,5 но отново е по-малко от стойността за България при: Хърватско (0,5494); Полша (0,5866); Литва (0,5192); Словения (0,5724).

Подобна е и ситуацията при сравнението на България със страните от „Стара“ Европа. Там въпросното съотношение е по-високо само при Испания (0,5951) и при Франция (0,6035).

От направения преглед, може да се заключи, че по този показател България определено се отнася към страните, където размерът на МРЗ има значителен дял в сравнение с размера на БВП на глава от населението.

 

Може би неочакван за някои читатели извод.

Вижда се, че минималната месечна работна заплата, определена административно в България през 2021 година отнася страната ни към държавите в които тя представлява висок дял и от БВП на глава от населението и от средната работна заплата. Според тези показатели се вижда, че преразпределителните механизми в страната работят дори повече отколкото би трябвало.

Данните по последните части от моя преглед може да провери всеки, който има желанието и умението да борави с данните от Евростат. Аз бях безкрайно улеснена, защото прочетох дебатите в Националния съвет за тристранно сътрудничество (НСТС), където всяка от страните е представила подробно и в писмена форма своите доводи. Разликата е в това, че държавата не изпитва никаква необходимост да мотивира действията си, а синдикатите се занимават най-вече с това да обясняват, колко сме закъснели след останалите двадесет държави по размера на минималната си работна заплата.

Всъщност, много лесно е да се правят пропагандни изявления, колко са загрижени едни за интересите на ниско платените слоеве в страната и какви човекоядци са тези, които се противопоставят на неудържимия волунтаризъм на постоянното повишаване на минималната месечна работна заплата. Няма да дочакаме месец юни и отново във въздуха ще се разнесат вопли за увеличаване на минималната работна заплата.

Още по-лесно е да се игнорират безспорните числени доказателства, които аз с удоволствие заимствах от водените на най-високо равнище в държавата дебати.

Впрочем, ако за секунда оставим минималната работна заплата, ще си спомним, че тези дни беше показано и доказано по най-убедителен начин, че съотношението между средната заплата за ЕС27 и за България е точно толкова, колкото е съотношението между средната производителност на труда за тези два политическо-географски обекта.

Нещо повече – съотношението е едно и също и със и без отчитане на преизчисляването по паритет на покупателната способност. (Вижте тук: https://blacksea-caspia.eu/bg/evrostat-za-istinata-na-ministr-asen-vasilev ).

 

Какъв е изводът?

Колкото и да не ни се вярва, България отговаря на определението, с което се е самодефинирали в преамбюла на Конституцията си. България е социална държава. Най-голямото перо в бюджета й, без всякаква конкуренция е бюджетът на Държавното обществено осигуряване (ДОО). Средната работна заплата в България расте устойчиво. Тя не е спряла да расте нито през финансовата криза, нито през пандемията. Минималната работна заплата расте повече от устойчиво. И тя не е спирала да расте и в най-тежките периоди от 1999 година насам.

Проблемът не е в преразпределителните механизми в държавата. Те работят реално. Това се вижда от приведените по-горе данни. Проблемът е в размера на брутния вътрешен продукт – БВП. Колкото и банално, учебникарски и скучно да звучи, ние сме създали схема на преразпределение в държавата, която няма какво и къде повече да преразпределя. Необходим ни е ръст на брутния вътрешен продукт, а не административен ръст на минималната работна заплата или не дай си Боже – на минималната пенсия.

Кучето е заровено в двора на брутния вътрешен продукт. Той също расте, но ако искаме наистина да имаме догонващо социално развитие, трябва да имаме и догонващо икономическо развитие. Въпросът не е работниците и работодателите да започнат нова словесна престрелка на тема: „Защо е ниска производителността на труда?”.

Въпросът е и трите страни, наричащи се социални партньори да поемат дела си в усилията за повишаване на производителността на труда. Работодателите трябва да се грижат за подобряване на използваните технологии и машини. Рбаотниците трябва най-после да започнат да уплътняват работното си време до повече от пет часа реална работа в рамките на осемчасовия работния ден. (Тези данни са доказани с хронометражни наблюдения в българското машиностроене). Държавата трябва наистина да се загрижи за бизнес средата и на първо време да „открие” факта, че в България няма инвестиционно кредитиране.

Всички заедно трябва да заработят за една икономика с много по-висока добавена стойност. Иначе, ще продължат глупавите спорове за вредите и ползите от повишаване на минималната работна заплата.



Гласувай:
15



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: emimilcheva
Категория: Други
Прочетен: 171080
Постинги: 31
Коментари: 41
Гласове: 9099
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031