Гледах я докато разбъркваше кафето си. Тези пръсти, ме бяха докосвали. Ласките им бяха влизали през кожата ми, бяха се свързвали с потоците на кръвта ми и бяха палили пожарите на великата и обезумяла страст във всяка моя молекула. Тя ми разказваше за кариерата си, за пътуванията си и за семейството си. Лигавиците ми изгаряха при мисълта, че някой друг сега я целува, когато се прибере от работа. Че някой друг отмята косата й, за да я целуне на разсъмване. Че някой друг милва острите рубини пробили кожата на гърдите й, че някой друг разтапя своята страст в задъханите викове на възбуденото й тяло. За нея всичко беше минало, а за мен нищо не показваше път към бъдещето. Попита ме имам ли семейство. Излъгах, че имам някаква връзка, но съм прекалено отдаден на кариерата. Глупава лъжа. Нито една кариера, не може да компенсира, липсата на любов, нито една кариера, не изтрива самотата на празниците, нито една кариера не може да измами сърцето. Моите връзки ли? Те бяха като празни листа на тетрадка – когато ги прелиствам шумолят весело, но на страниците няма изписано нищо, страниците бяха бели и празни, без една драска съдържание. Можех да откъсна всяка една от тетрадката на живота ми и липсата им нямаше да се забележи и нито една страница нямаше да ми липсва. Съпругът й много пътувал. Стреснах се от позорната мисъл, която се плисна в съзнанието ми, че тя е самотна, че може би е нещастна, че може би ще я видя пак и всичко ще започне отново. Защо ми беше това. За да разруша живота й. Преди всичко тя не би го позволила. Самата мисъл, че може да го направя, ме накара да се почувствам много долен. Хиляди пъти бях си я представял нещастна. Бях си я представял как ще ме потърси. Фантазирах си, че аз ще съм този, който ще й покаже, че не би могла да живее без мен. Сега я гледах щастлива, смела, уверена, красива, желана и чужда. Мисля, че беше обичана и обичаща. Усетих се като случаен пътник, преминал през приказното богатство на душата й. Бях емоционален дрипльо, изправил се пред високите кули на обичта. Стоях пред стените на приказния град, който никога не успах да построя за нея. Тя е била богатството, което винаги съм търсил. Реалността ми напомни, че живея в грозна нищета.
Не бях богат с колата си, не бях богат с апартамента си, не бях богат с екскурзиите си или с жените, които ме желаеха. Тези неща можеха да будят само завистта на другите и за моменти да приспиват собствената ми празнота. Любовта е като здравето – когато я няма, живеем само заради очакването тя отново да се върне, живеем заради нея, всеки ден ни е подарен, за да я очакваме. Ако емоциите можеха да се превърнат в пренаселен град, аз щях да съм уличният просяк, протегнал касичката на сърцето си, в очакване тя да ми пусне дребна обич, която да ме спаси поне за ден.
Разменихме номерата на телефоните си. Веднага щом се разделихме аз изтрих номера й. Нямах право да я търся, а и се притеснявах от поредната празна надежда. Някак си ми олекна, че отново скъсах връзката и няма да смущавам нейния свят. Дали обаче го направих заради нея. Наистина ли толкова силно я обичах, или се страхувах, че моята обич ще бъде като покълнало семе в плодородната почва на фантазиите и посято в горещите солени пясъци на безплодното миналото.
ЧЕСТИТ СВЕТОВЕН ДЕН НА КНИГАТА И НА АВТО...
Пърт - очарованието на Западна Австралия