Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.07.2020 10:47 - ДЖЕЙН ЕЪР 1 - Шарлътт Бронте
Автор: germantiger Категория: Изкуство   
Прочетен: 1953 Коментари: 0 Гласове:
6

Последна промяна: 31.07.2020 18:30

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Малката Дж. Е.

Изображенията с Анна Пакуин

СЛЕД ТОЗИ ПОСТИНГ - ИМА ВТОРИ ЗА ДЕНЯ - исторически


image


Джон Рийд беше четиринадесетгодишен ученик — четири години по-голям от мен (аз бях десетгодишна), едър и силен за годините си, с мръсна, нездрава кожа, с едри черти и широко лице, с големи ръце и крака. На масата той винаги преяждаше, което го правеше злъчен, с подпухнали мътни очи и увиснали бузи. Сега би трябвало да е на училище, но майка му го бе прибрала в къщи за месец-два „поради крехкото му здраве“. Мистър Майлз, учителят му, твърдеше, че Джон ще се чувствува много добре, ако от къщи му изпращат по-малко кейкове и сладкиши; но майчиното сърце не можеше да се съгласи с подобна груба мисъл и бе по-склонно да възприеме по-деликатната идея, че болнавостта на Джон се дължи на претовареност и може би на тъга по дома. Джон не бе много привързан към майка си и сестрите си, а мене мразеше. Той ме тормозеше и биеше — не два-три пъти в седмицата, не и два-три пъти на ден, а непрестанно. Аз се боех от него с всеки нерв на тялото си и всяка моя клетка потръпваше, когато той ме приближеше. Имаше моменти, в които се обърквах от ужас, защото не намирах спасение нито от неговите заплахи, нито от неговите юмруци. Слугите не искаха да обидят младия си господар, като вземат моя страна, а мисис Рийд бе сляпа и глуха за всичко това. Тя все не забелязваше как той ме удря или обижда, въпреки че синът й често вършеше това и пред очите й, но по-често, разбира се, зад гърба й.


без да каже нещо, ме удари неочаквано и силно. Аз политнах, но успях да запазя равновесие и се отдръпнах на една-две крачки от стола му. — На ти, задето одеве отговаряше на мама така нахално и задето се криеше зад завесите, и задето ме гледаше тъй преди малко, глупачко! Свикнала с обидите на Джон Рийд, аз никога не помислях да му отвръщам; гледах само да издържа удара, който щеше да последва обидата. — Какво правеше зад завесата? — попита той. — Четях. — Покажи ми книгата. Отидох до прозореца и я взех. — Няма да пипаш нашите книги; мама казва, че ти си зависима от нас; нямаш пари, баща ти не ти е оставил нищо; трябва да просиш, а не да живееш тук сред деца на благородници, да ядеш, каквото ядем ние, и да носиш дрехи, за които мама плаща. Сега ще те науча как се рови в мойта библиотека; тя е моя ; цялата къща е моя или ще бъде моя след няколко години. Върви до вратата, но далеч от огледалото и прозорците! Подчиних се, без да разбера отначало какво цели Джон с това; но когато го видях, че вдига книгата, готов да я хвърли по мен, инстинктивно се дръпнах встрани с тревожен вик, ала беше вече късно — книгата летеше към мене; тя ме улучи и аз паднах

 

— Дръж ръцете й, мис Абът, тя е като бясна котка! — Срамота, срамота! — викаше камериерката. — Колко възмутително, мис Еър! Да ударите един млад благородник, сина на вашата благодетелка, вашия млад господар! — Господар?! Какъв господар ми е той? Да не съм прислужница? — Не, вие сте по-долу от прислужница, защото не се издържате сама. Сядайте тук и хубаво си помислете дали сте се държали добре!


— Но винаги е била в състояние да го направи — беше отговорът. — Често съм казвала на госпожата моето мнение за това дете и тя се е съгласявала е мен. То е лукаво човече. Не съм виждала момиче на нейните години, което да е толкова прикрито. Беси не отговори; не след дълго, обръщайки се към мен, тя рече: — Трябва да имате пред вид, мис, че сте под опеката на мисис Рийд, тя се грижи за вас. Ако ви изгони, ще трябва да отидете в приюта за бедни. Не отговорих нищо; тези думи не бяха нови за мен? дори в спомените от най-ранното ми детство имаше намеци от подобен характер. Укорите за моята зависимост звучаха винаги като далечен монотонен припев в ушите ми: много болезнен и мъчителен, но възприеман смътно. И мис Абът се обади: — Не трябва да си мислите, че сте равна с госпожиците и господаря Рийд, защото госпожата от доброта ви дава възможност да растете в тяхната среда. Те ще имат много пари, а вие — никак; вие трябва да бъдете покорна и да се помъчите да им се понравите. — Това, което ви казваме, е за ваше добро — добави Беси с мек глас.


Стаята беше студена (в нея рядко палеха камината), тиха (бе далеч от детската стая и кухните) и тържествена (там рядко влизаха хора).


Защо винаги страдах, винаги ме заплашваха, виняха, коряха? Защо никому не можех да угодя? Защо бе безсмислено да се опитвам да спечеля нечие разположение? Илайза, която беше своеволна и егоистка, се радваше на снизхождение. Джорджиана — разглезена, зла, с подло и обидно държане — беше винаги покровителствувана. Хубостта й, розовите бузи и златните къдрици, изглежда, изтръгваха възторзите на всички и й носеха прошка за всяка простъпка. Джон, който вършеше каквото си иска, бе наказван много по-малко от мен, макар че извиваше шийките на гълъбите, убиваше малките паунчета, насъскваше кучетата по овцете, кършеше чепките на лозите в парника и късаше пъпките на най-хубавите растения в оранжерията; той наричаше майка си „старата“, често я оскърбяваше заради мургавата й кожа — а неговата не беше по-бяла, — грубо пренебрегваше волята н, често късаше и повреждаше копринените й дрехи и въпреки всичко си оставаше „милото ми момче“. А аз не смеех да се провиня в нищо, стараех се да изпълня всяко свое задължение и въпреки това всеки ден от сутрин до вечер ме наричаха непослушна, досадна, навъсена и подла. Главата още ме болеше и кървеше от удара и падането. Никой не упрекна Джон, задето ме бе ударил съвсем без причина, а понеже се бях защитила, за да не му позволя да продължи безразсъдната си жестокост, станах предмет на всеобщо презрение. „Това е несправедливо, несправедливо!“ — бунтуваше се съзнанието ми, тласкано от мъчителния импулс към този преждевременно узрял, макар и краткотраен порив, а решителността ми, също получила закалка, намери странно средство за спасение от непоносимия тормоз — да избягам или ако това се окаже неосъществимо, да престана да ям и да пия, та така да умра.


бунтуваше сърцето ми! И при какъв мрак, при каква голяма неизвестност се водеше тази душевна борба! Не можех да отговоря на непрестанния въпрос, който звучеше в мен — защо страдам така; сега, след толкова години (не зная точния им брой), разбирам това съвсем ясно. Бях дисонанс в живота на имението Гейтсхед, не приличах на никого там, нямаше никаква хармония в отношенията ми с мисис Рийд, с нейните деца и с достойната за тях прислуга. Ако те никак не ме обичаха, аз също не ги обичах. Те не желаеха да се отнасят благосклонно към същество, което не приличаше на никого от тях, същество хетерогенно, различно по темперамент, способности и наклонности; същество безполезно, негодно да служи на техните интереси или да им доставя удоволствие; същество опасно, което таеше в себе си възмущение от отношението им и презрение към техните разбирания. Зная, че ако бях жизнерадостна, блестяща, безгрижна, изискана, красива и палава (макар че пак бих била зависима и самотна), мисис Рийд щеше по-леко да понася присъствието ми; децата й щяха да се отнасят с мен по-сърдечно; слугите щяха да бъдат по-малко склонни да ме правят изкупителна жертва за другите деца.

 


Моето премеждие в червената стая мина благополучно, без да предизвика някаква сериозна или продължителна болест: яви се само сътресение на нервната система, следи от което останаха и досега. Да, мисис Рийд, колко ужасни душевни мъки сте ми причинили! Но трябва да ви простя, тъй като вие не сте съзнавали какво вършите: късайки струните на моето сърце, вие си мислехте, че с това само изкоренявате лошите ми наклонности. На другия ден по обед станах, облякох се и загърната в шал, седнах до камината. Чувствувах страшна слабост и отпадналост; много по-мъчителна обаче бе неизразимата душевна болка, която непрекъснато извикваше на очите ми тихи сълзи — още несварила да изтрия от бузата си една солена капка, на нейно място се стичаше друга. А трябваше да се чувствувам щастлива, тъй като братовчедите ми отсъствуваха от къщи — бяха отишли да се возят с майка си с каретата.


От време на време, погълната от своята работа, тя повтаряше припева много тихо, много проточено и думите „в ония отлетели дни“ звучеха като пълен с трагизъм финал на погребален химн. После тя запя друга песен, още по-печал на: Умора го мъчи, умора безмерна, безкраен е пътят, полето е ледно. Ще мръкне и скоро тъмата вечерна на път ще настигне сирачето бедно. Защо го прогониха лошите хора из тия скали, разпилени безредно? Умора го мъчи, безмерна умора, но ангели бдят над сирачето бедно. И ето че нежен ветрецът повява, сред мрака звездите изгряват победно. Бог в своята милост утеха му дава, с надежда дарява сирачето бедно. Дори и да падне от моста надвесен, да скита в блатата изгубено, бледно, дори и тогава бащата небесен не ще изостави сирачето бедно. И то продължава, върви със усмивка, макар и към своето утро последно, че горе, в небето, го чака почивка, че бог е баща на сирачето бедно. — Не плачете, мис Джейн, не плачете — рече Беси, като изпя песента докрай.


— Тя сигурно е плакала, защото не е могла да отиде да се повози в каретата с мисис Рийд — намеси се Беси. — Едва ли. Тя е достатъчно голяма, за да плаче за такива глупости. И аз бях на същото мнение и тъй като това несправедливо обвинение засегна честолюбието ми, веднага отвърнах: — Никога не съм плакала за такива глупости. Не обичам да се возя на карета. Плача, защото съм нещастна. — О, засрамете се, мис Джейн! — каза Беси. Добрият аптекар изглеждаше малко озадачен. Стоех пред него и той ме гледаше втренчено. Имаше малки сиви очички, без особен блясък, но мисля, че сега бих ги нарекла проницателни. Лицето му беше грубовато, но добродушно. Аптекарят ме гледа дълго, после рече: — Защо се разболяхте вчера? — Падна — отново побърза да каже Беси. — Паднала ли? Та нали казахме, че е голямо момиче? Нима още не се е научила да ходи? Тя сигурно е осем-девет годишна. — Удариха ме, затова паднах — троснато отвърнах аз, изпитала отново чувство на оскърбена гордост; — но не от това се разболях.


Как ми се искаше да дам пълен отговор на този въпрос! Но ми беше трудно да намеря подходящи думи. Децата могат да изпитват силни чувства, но не са в състояние да ги анализират; а дори ако успеят отчасти да ги анализират в ума си, не знаят как да изразят това с думи.


— Не зная: попитах веднъж вуйна и тя ми каза, че може би съм имала някакви бедни роднини с неблагороден произход, които носят името Еър, но не знаела нищо положително. — А ако наистина има такива, бихте ли искали да живеете при тях? Аз се замислих. Бедността плаши дори възрастните, камо ли децата: те не могат да си представят бедни хора, които изкарват прехраната си честно, с труд и прилежание; думата бедност поражда у тях единствено представата за дрипи, оскъдна храна и загаснало огнище, за грубост и низки пороци; за мен пък бедността бе равносилна на падение. — Не, не ми се иска да живея у бедни хора — отговорих аз. — Дори и да са добри към вас? Поклатих глава: не можех да разбера откъде ще се вземе у бедните доброта; и после — ще усвоя техния жаргон, техните привички, ще остана неука — с една дума, ще заприличам на онези жени, които виждах понякога пред техните схлупени къщурки в село Гейтсхед да бавят децата си или да перат — не, не бях способна на такъв героизъм, не исках да купя свободата си на такава висока цена.


— Бихте ли желали да ходите на училище? Отново се замислих: едва ли съм имала тогава ясна представа какво значи училище. Беси казваше, че това било място, където младите госпожици носели колосани якички, седели изправени на чиновете си и се учели на взискателност и добри маниери. Джон Рийд пък мразеше училището и хулеше учителя си; но вкусовете на Джон Рийд не бяха за мене закон и ако сведенията на Беси за училищната дисциплина (тя ги имаше от младите госпожици, в семейството на които бе живяла, преди да дойде в Гейтсхед) донякъде ме плашеха, разказите й за различните познания, придобити там от същите млади госпожици, ми изглеждаха много примамливи. Тя ги хвалеше, че умеели да рисуват красиви пейзажи и цветя, да пеят и да свирят на пиано, да плетат кесийки и да превеждат от френски; и ето че у мен се пробуди желание да стана като тях. Освен това училището обещаваше коренна промяна; дълъг път, пълно скъсване с Гейтсхед, начало на нов живот. — Много ми се иска да ходя на училище! — завърших гласно размишленията си аз.


Сега за пръв път чух от устата на мис Абът, като разговаряше с Беси, че баща ми бил беден пастор; че майка ми се омъжила за него против съвета на близките си, които смятали този брак за неравен; че дядо ми бил много разгневен от нейното непокорство и я изгонил, без да й даде дори петак; че една година след сватбата баща ми заболял от тифус — заразил се, като ходел по домовете на бедняците в големия фабричен град, където бил ръкоположен и в който върлувала тази болест; че майка ми пък се заразила от него и месец след смъртта му го последвала в гроба.

 


Илайза и Джорджиана, спазвайки онова, което очевидно им бе казано, се стремяха да разговарят с мен колкото може по-малко. Винаги, щом ме зърнеше, Джон издуваше с език бузата си и веднъж се опита отново да ме удари, но тъй като аз веднага се нахвърлих върху него, обзета от същото чувство на неудържим гняв и възмущение, което преди бе пробудило силите на злото у мен, Джон сметна за по-благоразумно да се откаже от намерението си, избяга, сипейки проклятия, и се развика, че съм му разбила носа. Аз наистина го ударих с юмрук по въпросната част от лицето колкото можех по-силно и когато видях, че този удар, а може би и яростният ми вид го изплашиха, изпитах непреодолимо желание да използувам докрай това предимство; но той избяга при майка си. Чух го, че разплакано започна да разправя как аз, „гадната Джейн“, съм налетяла върху него като бясна котка. Майка му строго го прекъсна: — Не ми говори за нея, Джон; нали ти забраних да общуваш с това момиче. То не заслужава никакво внимание. Не желая нито ти, нито твоите сестри да говорят с него. Но тук аз, като се наведох над перилата на стълбата, изведнъж, неочаквано и за самата себе си, извиках: — Те са недостойни да говорят е мен! Мисис Рийд беше пълна жена, но чула тези странни и дръзки думи, като вихър се понесе по стълбите, сграбчи ме, замъкна ме в детската стая и тръшвайки ме на моето легло, ми заповяда строго до вечерта да не мърдам оттам и да не съм посмяла да си отворя устата. — Какво ли щеше да каже вуйчо, ако беше жив! — рекох аз почти неволно. Казвам почти неволно, защото езикът ми изпусна тези думи пряко моята воля — у мен заговори нещо, на което не можех да се противопоставя. — Какво?! — изсъска мисис Рийд. В сивите й очи, обикновено студени и „покойни“ се появи известен страх; тя пусна ръката ми и се втренчи в мен, сякаш искаше да разбере какво стои пред нея — дете или зъл дух. Нямаше връщане назад



image



— Вуйчо е на небето, той вижда всичко и знае какво мислите и вършите, татко и майка — също; те знаят, че ме затваряте по цели дни и искате да умра. Мисис Рийд бързо се окопити; тя с все сила ме раздруса, сетне ми зашлеви два плесника през ушите и си отиде, без да каже дума. Затова пък Беси цял час ми чете морал, доказвайки ми съвсем убедително, че съм най-злото и невъзпитано дете, което се е раждало някога на земята. Бях готова да й повярвам, защото съзнавах, че в гърдите ми бушуват само лоши чувства. Мина ноември, мина декември, мина и половината от януари. В Гейтсхед както винаги отпразнуваха весело Рождество Христово и Нова година; всички получиха подаръци, мисис Рийд даде обеди и вечери. Аз, разбира се, бях изключена от тези развлечения


Право да си кажа, нямах никакво желание да бъда в компания
Винаги си лягах с куклата: всяко човешко същество изпитва нужда да обича нещо и понеже липсваха по-достойни обекти за това чувство, съумявах да намеря радост в привързаността си към вехтата, парцалива кукла, която приличаше повече на градинско плашило.


погледнах непознатия; той ми се стори много висок (нали бях толкова дребна!); чертите му бяха едри и в хармония с вида му — сурови и резки. — Е, Джейн Еър, ти добро дете ли си? Невъзможно бе да отговоря на този въпрос утвърдително: всички в малкия свят, в който живеех, бяха на противното мнение. Аз мълчех. Мисис Рийд отвърна вместо мен, като поклати изразително глава и рече: — Може би колкото по-малко говорим за това, мистър Брокълхърст, толкова ще е по-добре… — Много жалко. В такъв случай ще трябва да си поговорим с нея. Фигурата му се пречупи в кръста и той седна в креслото срещу мисис Рийд. — Ела насам — каза той. Прекосих килима пред камината; мистър Брокълхърст ме накара да застана точно пред него. Чак сега, когато той беше почти на еднаква височина с мен, видях добре лицето му. Какъв голям нос! Каква уста! Какви дълги, щръкнали напред зъби! — Няма по-неприятно нещо от непослушно дете, особено ако то е момиче — поде мистър Брокълхърст. — Знаеш ли къде отиват лошите хора, когато умрат? — В ада — последва моят предварително готов и правоверен отговор. — А какво представлява адът? Можеш ли да ми обясниш? — Той представлява бездна, пълна с жарава. — Искаш ли да паднеш в тази бездна и вечно да гориш там? — Не, сър. — Тогава какво трябва да правиш, за да не отидеш в ада? Не отговорих веднага; когато сторих това, отговорът ми не търпеше никаква критика: — Ще се помъча да бъда здрава и да не умра.


аз спрях поглед на големите му крака, проточени върху килима, и въздъхнах — искаше ми се да бягам от него през девет земи в десета. — Надявам се, че тази въздишка се изтръгна от сърцето ти и че се разкайваш, задето си причинила толкова неприятности на прекрасната си благодетелка. „Благодетелка! Благодетелка! — повтарях си аз. — Всички казват, че мисис Рийд е моя благодетелка. Ако е наистина така, «благодетелка» трябва да е нещо лошо.“ — Молиш ли се сутрин и вечер? — продължаваше да ме разпитва моят следовател. — Да, сър. — Четеш ли Библията? — Понякога. — С удоволствие ли? Обичаш ли я? — Обичам да чета „Откровение“, книгата на пророк Данаил, „Битие“, пророк Самуил, малка част от „Изход“ 3 и някои части от книгите „Царства“ и „Хроники“, както и книгите на Йов и Йоан. — А псалмите? Сигурно ги обичаш? — Не, сър. — Не? О, какъв ужас! Аз имам малко момче, по-малко от теб, но вече знае наизуст шест псалма и когато го попиташ какво предпочита — да изяде парче сладкиш или да научи стих от някой псалм, то отговаря: „Предпочитам, разбира се, стих! Нали ангелите пеят псалми! Аз искам още тук, на земята, да бъда малък ангел.“ Тогава синът ми получава две парчета сладкиш като награда за своето благочестие. — Псалмите не са интересни — забелязах аз. — Това показва, че имаш зло сърце и трябва да молиш бога да го промени, да ти даде друго, чисто; да ти вземе каменното сърце и да ти дари човешко, от плът. Тъкмо се готвех да попитам как ще бъде извършена тази операция на сърцето ми, мисис Рийд ме прекъсна, като ми каза да седна.


След това тя продължи разговора сама. — В писмото, което ви писах преди три седмици, мистър Брокълхърст, струва ми се, загатнах, че това момиче не притежава характер и наклонности, каквито бих желала да има. И ако я приемете в Лоудското училище, много ще ви моля директорката и учителките да следят колкото може по-строго нейните прояви и да водят борба с най-големия й недостатък — склонността към лъжа. Нарочно казвам това пред тебе, Джейн, за да не се опитваш да мамиш мистър Брокълхърст. Не току-тъй аз се боех, не току-тъй мразех мисис Рийд! Тя постоянно ме засягаше жестоко. Никога не бях щастлива в нейно присъствие. Колкото и точно да изпълнявах онова, което ми казваше, колкото и усърдно да се мъчех да й угодя, мисис Рийд пренебрегваше всичките ми усилия и отговаряше на тях с изказвания като току-що споменатото. И сега това обвинение, хвърлено в лицето ми пред чужд човек, ме нарани дълбоко. Досещах се смътно, че тя иска предварително да ме лиши от вяра в новия живот, който ми бе отредила; долавях, макар че не бих могла да изразя това с думи, че тя сее омраза и жестокост към мен по пътя на бъдещия ми живот;


Но как можех да се боря с тази несправедливост?! „Разбира се, никак“ — реших аз, като се мъчех да сдържа плача си и бързо изтрих няколко сълзи, които издаваха моята безпомощност и мъката ми. — Притворството е наистина много неприятен недостатък у децата — заяви мистър Брокълхърст. — То е сродно на лъжата, а всички лъжци ще бъдат потопени в езеро от разтопена сяра. Във всеки случай, мисис Рийд, тя ще бъде под надзор. Ще говоря за това с мис Темпъл и с учителките. — Бих искала тя да бъде възпитавана в съответствие с бъдещото й положение — продължи благодетелката ми: — нека я научат да бъде скромна и полезна. Що се отнася до ваканциите, тях с ваше позволение тя ще прекарва в Лоуд. — Вашите решения, мадам, са много разумни — отвърна мистър Брокълхърст. — Смирението — тази висша християнска добродетел — е най-характерната черта на възпитаничките на Лоуд; затова аз изисквам тя да се развива у децата най-грижливо; проучвах въпроса как по-успешно да се подтиска у децата светското чувство на гордост и представете си, онзи ден успях да получа приятно потвърждение на постигнатите от мен успехи; по-малката ми дъщеря Огъста посети с майка си училището и като се върна в къщи, възкликна: „О, татенце, колко кротки и скромни са всички момичета в Лоуд — с косите, прибрани зад ушите, с дългите престилки и с празните торбички на кръста те приличат съвсем на бедни деца. Гледаха ни с мама така, сякаш никога не са виждали копринени рокли.“ — Много ми е приятно да чуя това — рече мисис Рийд. — Дори да бях обиколила цяла Англия, едва ли щях да намеря по-подходяща възпитателна система за дете като Джейн Еър. Последователност, драги мистър Брокълхърст, последователност във всичко — ето какво обичам аз.


— Довиждане, мистър Брокълхърст; поздравете от мен съпругата и голямата си дъщеря, както и Огъста, Тиъдор и младия господин Броутън Брокълхърст! — Непременно, госпожо. Момиче, ето ти книгата „Наставник на детето“; прочети я и се моли, особено при онази част, в която се дава „Описание на внезапната и ужасна смърт на Марта Дж., лошото момиче, предало се в плен на лъжата и измамата.“ С тези думи мистър Брокълхърст ми подаде една тънка подвързана книжка и като позвъни да докарат каретата му, си тръгна. Мисис Рийд и аз останахме сами. Изминаха няколко минути в мълчание;


Мисис Рийд вдигна глава: очите й срещнаха моите, пръстите й спряха ловките си движения. — Излез оттук, върви си в детската стая — рече заповеднически тя. Навярно погледът ми или нещо друго в мен й се е сторило предизвикателно, защото в думите й звучеше крайно, макар и сдържано раздразнение. Аз станах и отидох до вратата, после се върнах, прекосих цялата стая и се приближих до прозореца, а сетне до нея. Трябва да й говоря: съвсем безжалостно ме гълчат и не мога да не отвърна на това. Но как? С какво да се противопоставя на врага си? Събрах сили и нанесох дръзко удара: — Аз не съм лъжкиня! Ако бях такава, щях да кажа, че ви обичам , но аз ви заявявам, че не ви обичам; след Джон мразя вас най-много от всичко на света! А тази книга за лъжкинята можете да дадете на дъщеря си Джорджиана — тя лъже, не аз! Ръцете на мисис Рийд все още лежаха върху ръкоделието й; леденият й поглед още бе впит смразяващо в моя. — Е, свърши ли? — попита тя с тон, с който човек се обръща към възрастен противник, а не към дете. Очите й, гласът й възбудиха още повече омразата ми към нея. Треперейки от глава до пети, обхваната от неудържимо вълнение, аз продължих: — Радвам се, че не сте ми кръвна роднина! Никога вече, докато съм жива, няма да ви кажа „вуйно“! За нищо на света няма да дойда да ви видя, когато порасна; и ако някой ме попита обичала ли съм ви и как сте се отнасяли с мен, ще кажа, че само като си помисля за вас, цялата настръхвам и че сте се отнасяли с мен ужасно жестоко!


— Как смееш да говориш така, Джейн Еър?! — Как смея ли, мисис Рийд? Как смея? Смея, защото казвам истината. Мислите, че съм лишена от чувства и нямам нужда от обич, от ласки? Грешите! Не мога да живея така; а вие не знаете какво е милост. Никога не ще забравя как ме тикнахте в червената стая грубо и жестоко и ме заключихте там — докато съм жива няма да го забравя! Едва не умрях от страх, задавях се от сълзи, молех ви: „Имайте милост, имайте милост към мен, вуйно!“ А вие ме наказахте толкова жестоко само защото лошият ви син ме удари без причина и ме повали на пода. Сега ще разказвам това на всички, които ме попитат. Хората мислят, че сте добра жена, но вие сте лоша, коравосърдечна. Лъжкиня сте вие , не аз! Още не бях свършила и душата ми бе обзета от трепетно, непознато досега за мен чувство на свобода и тържество. Сякаш се разкъсаха някакви невидими окови и неочаквано, след упорита борба, се озовах на свобода. Не без причина се появи това чувство: мисис Рийд, както изглежда, се изплаши; ръкоделието се плъзна по коленете й и падна; тя вдигна ръце, люлеейки се в креслото си, и дори лицето й се изкриви, сякаш тя щеше да се разплаче.


Останах сама — победителка на полесражението. Това бе най-тежката ми битка и първата ми победа: за миг останах неподвижна, стъпила върху килима, където бе стоял мистър Брокълхърст, и се наслаждавах самотна на победата си. Отначало се усмихвах и ликувах, но тази жестока радост стихна така бързо, както и ускорените удари на разтуптяното ми сърце. Никое дете не би могло като мен да се кара с възрастните, да даде воля на буйните си чувства и да не изпита след това угризение на съвестта й тръпки по цялото си тяло. За символ на душевното ми състояние в момента, когато обвинявах и заплашвах мисис Рийд, би могъл да послужи прекрасно планински хребет, обхванат от стихийни, ослепителни, поглъщащи всичко пламъци, и същият хребет, но черен, превърнат в пепел след стихването на пожара, би отразил не по-зле настроението ми, когато след половинчасово мълчание и размисъл разбрах колко безразсъдно е било моето поведение и колко лошо е да те мразят и да мразиш.


За първи път изпитвах сладостта на отмъщението; като ароматно вино ми се стори то, приятно и възбуждащо, докато го пиех, но след това остави в устата ми металически и парлив вкус, който породи у мен чувството, че съм пила отрова. На драго сърце бих отишла при мисис Рийд да й поискам прошка, но знаех — отчасти от опит, отчасти инстинктивно, — че тя ще ме отблъсне с двойно по-голямо презрение и отново ще събуди в сърцето ми порив на буен гняв.

 

image




Гласувай:
9



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: germantiger
Категория: История
Прочетен: 4622110
Постинги: 412
Коментари: 7517
Гласове: 21816
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031