Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.06 00:09 - Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 7
Автор: valio98 Категория: Изкуство   
Прочетен: 233 Коментари: 0 Гласове:
1



Седма част, в която учениците научават за силата на индивидуалния подход и за ползата от лицевите опори, а Димка получава телефонно обаждане от бъдещето

След звънеца за края на третия час повечето ученици започваха трескаво да прибират учебниците и тетрадките си, и тичешком се отправиха към павилиончето за закуски. Сашка не бързаше. Пред него за минути се образуваше опашка от поне стотина деца. Най-напред бяха късметлиите, които по някаква причина са излезли малко по-рано от час, или пък чийто класни стаи се намираха на по-долните етажи. Кабинетът по физика беше едва ли не в най-далечния ъгъл на училището, на последния етаж. Момичето прецени, че няма смисъл да бърза. Вместо това тя се полюбува на лилавото мушкато, което физичката гледаше на перваза на кабинета си. Цветът му ѝ напомни за Алиса Селезньова и като размахваше чанта, Сашка запя песничката от филмчето.(26) Като си тананикаше и подтичваше в такт с музиката, тя слезе до физкултурния салон, остави чантата си в женската съблекалня и излезе навън.
Облаците, които от сутринта владееха небето, се бяха снишили още по-застрашително над градчето, но дъждът милостиво изчакваше да мине голямото междучасие и на няколко места ученичките, даже от по-горните класове, използваха благосклонността на времето за да поиграят на дама. Сашка се приближи към най-близката групичка и се загледа.
Дамата е редица от номерирани квадрати, начертани с тебешир върху асфалта, която напомня на човече. Първо хвърляш камъчето в най-близкия квадрат, прескачаш го на един крак и продължаваш така докато не стигнеш до главата. Там се обръщаш и продължаваш назад, само на двойката трябва да клекнеш, и то на един крак, и да вземеш камъчето. После го хвърляш на две, и пак подскачаш напред и назад, и така докато не сгрешиш. Тогава отстъпваш на следващия. Печели този, който пръв мине дамата, или стигне най-далече.
Момичето, което беше на ред сега, загуби равновесие и настъпи чертата. Сашка използва паузата за да попита дали може да участва и тя.
- Който дойде последен, играе последен – отсече Ваня, вечно нацупена дебеланка, което също чакаше реда си. Тя учеше в съседния клас и двете се познаваха съвсем бегло.
- Добре – съгласи се Сашка.
- Пък татко другата седмица замива за Либия – обяви Петя, момичето, което току що беше сгрешило. – Ще работи в болница в Триполи, за една година.
- А пък ако искате да знаете моят татко даже без да е доктор е ходил в Египет – не остана длъжна Ваня. – Ама аз още не съм била родена и не помня.
- От къде знаеш тогава? – усъмни се Петя.
- Оная вечер майор Пелов и жена му ни бяха на гости и аз ги слушах как си говорят.
Сашка се накани да попита дали бащата на Ваня също е офицер, но в същия момент Петя се развика:
- Подслушвана се хвана в капана! Подслушвана се хвана в капана!
- Ей, а пък миналото лято баща ми и майка ми ходиха на екскурзия в Лененград! – намести се третото момиче, Люба. – Следващия път и мене ще ме вземат.
- Голяма работа – не издържа Сашка. – На мене пък баща ми ходи до други звезди!
И мигом съжали. Трите ѝ съученички прихнаха в един глас.
- А до галактиката Андромеда не ходи ли? – попита Ваня. – Или до Магелановите облаци?
Нямаше път за отстъпление.
- Ако иска, може да отиде.
- Космонавт, космонавт! – развикаха се в един глас трите ѝ съученички.
Сашка ядосано се обърна и се опита да се отдалечи от тях, но те я наобиколиха и продължаваха да подвикват след нея на висок глас.
- Космонафт! Космунафт! – за да я подразнят момичетата започнаха да изкривяват думата. – Косминафт! Косъминафт!
Сашка се разрида и се затича към физкултурния салон. Гласовете им още дълго я преследваха, дори когато тя се намери далеч от всички, сама в коридора пред вратата на съблекалнята.
Когато се появиха първите ѝ съученици, Сашка вече беше измила сълзите от лицето си и не подсмърчаше. Трите ѝ съученички закъсняха и тя не ги срещна отново преди часът да беше започнал. Първо Емилов, вторият учител по физкултура, съвсем млад още – той дойде миналата година от София по разпределение – строи целия клас и ги раздели на отделения, сякаш са войници. После ги разпрати на уредите като ги предупреди да не отиват в другата половина на салона, където един от деветите класове, под ръководството на зам-директора Стоянов, играеше хандбал. Обикновено ако два класа имаха едновременно физическо, по-големите излизаха на двора, но заместникът сигурно искаше да ги държи под око – да не се скатава или да не пушат зад ъгъла на салона.
На Сашка и още четири момчета се падна гредата. Те гордо отказаха да се катерят по този чисто женски уред и се натъркаляха по дюшеците, натрупани в ъгъла. Емилов ги видя, и набързо им нареди да направят три обиколки на салона. С леката ръка на Стоянов обиколките на това или онова ставаха популярно наказание в училището. И когато Петя, Ваня и Люба се появиха и виновно застъпяха около вратата на салона, Сашка с ужас осъзна, че Емилов ей-сега ще ги прати да ѝ правят компания. Идеше ѝ да ревне пак.
Наистина, те тръгнаха към нея. Видяха я отдалече и не пропуснаха да кажат на всеки срещнат, че бащата на Сашка е космонавт, но като дойдоха при нея, започнаха да се катерят по гредата без да ѝ обелят нито думица. Сяакаш тя не съществуваше.
В този момент Емилов наду свирката си. Неговата може и да не беше английска и полицейска, но пронизителният ѝ писък накара всички в салона да замръзнат.
- Смяна на центровете, по часовниковата стрелка – изкомандва той. – Бегом, марш!
Следващият център се падаше на успоредката и Сашка се затича нататък. И изведнъж се озова на земята.
Падането беше болезнено, тя удари лицето си, от носа ѝ потече кръв.
- Хей вижте, дъщерята на космонавта в безтегловност! – захили се някой зад гърба ѝ.
Сашка се обърна към гласа, но и без това знаеше, че той принадлежи на Жоро. Твърд тройкаджия, с един куп неизвинени отсъствия, който не пропускаше удобен случай да направи марка(27) на някого.
Водени от чувството за самосъхранение, трите ѝ съученички спряха надалече. А Сашка едва сега откри, че чорапогащникът ѝ има две огромни дупки на коленете и че по кожата на краката ѝ са се появили огромни драскотини, наръсени тук-там с вишневи капчици. Капилярно кръвотечение, спомни си тя от часовете по гражданска отбрана.
Емилов, който до сега навярно беше гледал в друга посока, най-после забеляза, че в часа му се случва нещо нередно и пак наду свирката.
- Стой! Какво правите там? – и се затича през целия физкултурен салон към тях.
Обаче преди да пристигне, една ръка, свита на юмрук се стовари върху главата на Жоро. От изненада, той почти си глътна езика. Граматиката със сигурност си я глътна.
- Ти защо нападаш по-слабите, бе? – попита притежателят на ръката. Сашка го разпозна, момчето от физ-зарядката, което носеше чантите на малките. И нейната включитлено. – Ако те халосам още веднъж...
Той се накани да въплъти заканата си в действие, игнорирайки приближаващия се Емилов, когато гласът на Стоянов го спря.
- Прекрати саморазправата! Генчо, пет лицеви опори!
Усетил съюзник в лицето на заместник директора, Жоро събра кураж колкото да подхвърли:
- Пет лицеви са нищо. Да знаете само как ме удари.
Стоянов се обърна към него.
- Десет лицеви опори.
Емилов, който най-после беше пристигнал, с опасение изгледа как заместник директорът раздава правосъдие на учениците в собствения му час.
- Едно! Две! – командваше зам-директорът. – Защо още не си започнал?
Жоро легна на пода и с пъшкане едва-едва се надига.
- Изправи ръцете! Брой на глас!
Момчето с нежелание започна да прави лицевите както трябва, а Стоянов повика с кимане по-младия си колега наблизо и му прошепна нещо. На осмата опора заместник директорът спря Жоро и го остави да играе с класа си, а Сашка изпрати при училищната лекарка да ѝ почистят раните и да ѝ сложат лепенки на раздраните колена.

*

Николов се отмести да направи път на Димка, но вместо да влезе в сеизмичната станция, тя го хавана за реверите на сакото и го раздруса. Притеснението ѝ даде сили, ала и самият Николов изглеждаше подтиснат и покорно се остави в ръцете ѝ.
- Къде е той?
- В кабинета ми. Ела.
Димка най-после го пусна и без да се оглежда назад се затича по коридора.
- Косьо! Косьо! Къде си?
От кабинета на Николов се показа главата на непозната жена с разчорлена коса, облечена в провиснала бяла дреха.
- Къде е мъжът ми?
Непознатата се отдръпна и вместо нея се появи Владо Софиянски.
- Здравей Диме. Тука е твоят човек. Всичко е наред, не се притеснявай.
Косьо лежеше на стандартния модел канапе от талашит и фурнир, производство на тукашната мебелна фабрика, който по традиция украсяваше всички директорски кабинети в градчето. Той също беше облечен във възширок бял гащиризон, като онзи на жената. Огромна превръзка скриваше половината му лице.
- Какво ти е?
- До сватбата ще мине – пошегува той, но гласът му издаде, че едва надвива болката за да се усмихне. – Така става като човек не си гледа в краката.
Димка не му повярва, но за всеки случай попита:
- Да не си паднал?
Някой зад тях се изкашля. Учителката се обърна, беше Ваньо Стойчев. Той я поздрави без да каже дума, само с кимане.
- Какво стана, Косьо? – Димка прегърна мъжа си, като внимаваше да не натисне превръзката.
- Дълго е за разправяне. Важното е, че съм жив.
Тя настръхна.
- Някой да не би да е умрял?
Мъжът ѝ пак хвърли поглед към Владо, помълча малко и въздъхна преди да отговори.
- Случи се голяма беда със Стефан Шеритов. Дето бяха у нас на гости за Първи Май.
Димка кимна. Какво ли е правел един офицер от Държавна сигурност в геофизическата обсерватория?
- Нещастен случай – добави Косьо.
- Още не знаем подробностите – намеси се Софиянски, но съпругът ѝ продължи.
- Загина нашият Стефчо, загина – и се обърна към колегата си. – Няма как да се скрие такова нещо в малък град като нашия.
- Извикахте ли доктор да те види? – попита учителката.
- Да, всеки момент ще дойде. А ти как научи за... мене?
- Обадиха ми се по телефона. Всъщност на Манева се обадиха и тя ме изкара от часа. После Милев ме докара с неговата кола“. Може още да ме чака вънка, трябва да му се обадя, да не се притеснява.
- Кога се обадиха? – намеси се Софиянски. – Това е важно, како Димке, моля те опитай се да си спомниш точно.
- Преди по-малко от половин час трябва да е било. Пътят до тук е десетина минути, пет минути докато тръгнем и още толкова докато леля Айше се качи от първия етаж до кабинета по музика.
Владо я изгледа изумен.
- Не може да бъде! Преди двадесет минути ние още не се бяхме върнали!
- Сигурна съм. За по-малко време просто няма как да се стигне до тука. Нито за повече. А защо лекарят не идва? На Бърза Помощ ли се обадихте?
Софиянски кимна.
- Сега ще проверя какво става.
Той понечи да тръгне но на вратата се спря и пак се обърна към нея.
- А кой се обади? Позна ли гласа?
- С Манева са говорили. Тя само ми каза, че са се звъннали от Геофизичната. Нямам представа кой се е обадил.
Димка си даде сметка, че внезапното ѝ идване ще донесе неприятности на някого. За всеки случай тя побърза да добави:
- Тя се изрази така, като че ли не е Косьо, ами някой негов колега.
- Това е ясно – успокои я Софиянски. – Ние през цялото време бяхме заедно.
Той излезе и скоро телефонът започна да придрънква. Учителката знаеше, че тук всички апарати са деривати и си помисли, че сигурно Владо звъни в болницата.


(26) „Лиловый шар” („Лилавата сфера”) – съветски детски филм за Алиса Селезньова, по едноименната повест на Кир Буличьов от 1987 г. – анахронизъм и чиста проба авторски произвол.
(27) Да направя марка – да спъна някого. Идиоматичен израз, популярен сред учениците през 1970-80те г.



Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: valio98
Категория: Технологии
Прочетен: 439711
Постинги: 340
Коментари: 0
Гласове: 201
Календар
«  Август, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31