Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.06 00:19 - Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 4
Автор: valio98 Категория: Изкуство   
Прочетен: 331 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Четвърта част, в която има напрегнато обратно броене, но няма огнен старт

Двигателят на новичката „Жигула“(17) зарева на висок тон по склона към геофизичната обсерватория. Всеки хлапак може да каже по звука, че автомобилът е с хиляда и шестстотин кубиков двигател като на „Лада“,(18) помисли си капитан Стефан Шеритов. Колата спря пред входа, офицерът слезе и нервно запристъпя наоколо, докато двамата му спътници със суетене извадиха чантите си от багажника. Тримата бяха облечени в цивилни дрехи, но синьо-жълтата маркировка на автомобила и униформата на старшината зад кормилото не оставяха съмнение за характера на работата им.
Шофьорът се накани да потегли и им помаха с ръка през прозорчето.
- Довиждане, другарю капитан!
Шеритов кимна в отговор и се обърна към спътниците си.
- Друг път никакво идване с патрулка! Колко му е да ни снимат от някой спътник.
- Нямаше други коли, а и без това закъсняваме. – оправда се най-високият от тях, Владо Софиянски от научно-техническия отдел. Той носеше добре изгладен, но малко старомоден костюм, а в ръката си стискаше дръжката на олющена кожена чанта. Капитанът не веднъж му беше казвал, че прилича на доктор от разказ Чехов.
- Има облаци, – снизходително напомни третият мъж, Дончо Тахънджиев, родом от северното Черноморие. Той беше най-нисък от тримата, с рижи мустаци, и за разлика от останалите, работеше в съвсем цивилно учреждение – Астрономическата обсерватория, където пристигна преди три години по разпределение. Градчето му хареса и по всичко изглеждаше, че ще остане тук за дълго, дори да не го бяха мобилизирали да участва в работата с портала. Неговият багаж изглеждаше най-странно – продълговат дървен сандък с дръжки от двете страни. Носеха го двамата със Софиянски.
- Ти поне би трябвало да си чувал за инфрачервена фотография – отвърна Шеритов. – Дай да ти помогна.
Мустакатият свали от рамото си масивна тринога и му я подаде, преди да отвърне.
- Инфрачервените камери виждат само разликата в температурата, а покривът на колата е с една и съща температура, независимо дали е син или жълт, или червен, или зелен.
- Така е, – подкрепи го дългучът с кожената чанта. От горе може да се види само че пред сградата е спряла кола. И че двигателят ѝ работи.
- Айнщайновци! – ядоса се Шеритов. – Участъците с различен цвят отразяват различно и следователно се нагряват различно, така че температурата на покрива зависи от боята.
- Брех, нашият капитан разбирал от физика! – прихна Чеховият доктор.
- Това, така да се каже, е ефект от втори порядък – защити се нисичкият. – И има значение само ако покривът е подложен на пряка слънчева светлина, което не е случаят сега, и ако забравим за високата топлопроводимост на метала, от който е направена колата.
- А да не говорим за тенджерата – посочи невъзмутимо капитанът към сигналната лампа, която увенчаваше покрива на колата. – Тя със сигурност е по-студена от покрива и ще се види на снимките като черно петно. Нали не очаквате техните аналитици да решат, че на някой от геолозите му е станало лошо и е идвала линейка?
Портиерът Бай Пешо, бивш железничар, който още носеше униформена фуражка от предишната си работа, най-после докуцука до вратата да ги пусне, и тримата продължиха спора си в сградата.
- Че какво, съвсем логично обяснение – отвърна Тахънджиев.
Той се канеше да каже още нещо, но в този момент вратата в края на коридора, където се намираше кабинетът на Николов, се отвори и пред тях се показа профилът на „Просто Цецка“. Директорът явно беше вдигнал щорите на прозорците си, защото иззад гърба ѝ струеше ослепителна светлина. Очите на тримата все още се адаптираха към сумрака на геофизичната станция и те можеха да видят единствено очертанията на тялото ѝ.
Изглежда домакинът беше предупредил гостенката, че останалата част от експедиционната група ще пристигне всеки момент, защото без да покаже никакъв признак на изненада, тя се отмести да им направи път.
Николов ги представи и обясни, че жената е журналистка и ще участвува в поредното излизане, което обаче ще е насочено към нова планетна система. Шеритов не повярва на ушите си – пуснали им бяха някаква парашутистка от централен вестник без да ги предупредят и на всичко отгоре ги пращаха един господ знае къде. Сигурно в ЦК бяха решили да разсекретят програмата, и без това по сведения на разузнаването характерът на тяхната работа не беше тайна за ЦРУ от поне два месеца, но защо така изведнъж и защо без предупреждение? За да се появи мацката тази сутрин, решението трябва да е било взето преди поне ден и половина. Освен ако случайно не се е намирала някъде наблизо.
- Отдавна ли сте в нашето градче? – попита я той.
- О, само от снощи – тя се усмихна, – вчера на обяд тръгнах от София.
Шеритов я погледна и неволно отвърна на усмивката ѝ. Оставяше само да разбере дали тя съзнателно му спести въпроса кога се е запътила насам, или репликата ѝ се дължеше на обикновена бъбривост.
Той се извини и направо заяви, че отива в съседната стая да позвъни. Директорът разпери многозначително ръце още преди капитанът да е излязъл. Докато набираше номера на Управлението, Стефан си представи как телефонът на Николов издайнически издрънка – всички апарати в геофизичната обсерватория бяха деривати, с един и същи номер.
Началникът на отдела го нямаше, но дежурният потвърди, че от София току-що е пристигнала телефонограма със заповед да оказват всякаква помощ на другарката Цветелина Маркова Диманова, родена на осемнадсети ноември хиляда деветстотин петдесет и девета година в Търговище, личен паспорт номер... Сега оставаше само да ѝ поиска документите за проверка, въздъхна на ум Шеритов.
Той се приближи до вратата на директорския кабинет точно когато журналистката се интересуваше колко пъти са излизали през портала.
- Седемнадесет – похвали се от иззад гърба му Стойчев. Съдейки по изцапаните ръце, той идеше от работилницата в мазето. Капитанът го пропусна да влезе, младокът беше готов да избухне от ентусиазъм. Нищо чудно, като се вземат предвид формите на другарката от София. – Скафандрите са готови. Заповядайте в пробната.
- Чакайте! – спря ги Николов. – Прочетохте ли докладната?
- Скука – отговори аспирантът. – Пращат ни в системата на някакво червено джудже. Фотографският обзор е открил шест планети, наистина, едната е в зоната на течната вода и...
- Фотографският какво? – прекъсна го гостенката.
- Фотографският обзор – намеси се Тахънджиев. – Преди в една система да отидат хора се изпраща фоторобот. Това е малко устройство, с размер на куфар. В него има четири камери тип „рибешко око“. Те имат... – той се забави, търсейки подходяща дума, – изпъкнал обектив, който може да обхване едновременно почти половината небе. Това отговаря на ъгъл на полезрение от близо сто и осемдесет градуса. Повечето нормални фотоапарати могат да обхванат най-много четиридесет-петдесет. Разбира се, със специален късофокусен обектив всеки апарат може...
Групичката, на която след по-малко от час предстоеше да се превърне в експедиция до една от най-богатите на планети звездни системи, посетени някога от човечеството, се завлече към подземния етаж. Калоянов, вече екипиран, ги чакаше пред изделието Царичина-3 и проверяваше налягането в резервните кислородни бутилки. Изглеждаше, че този път късметът най-после ще се усмихне на аспиранта – на него се падна честта да помогне на Диманова с обличането, но в последния момент се оказа, че тя е минала курс за подготовка със съветските скафандри „Орлан“,(19) спомените ѝ са съвсем пресни и може да се справи сама. Стойчев обидено отиде да се екипира в противоположния ъгъл на залата. Софиянски едва съхрани сериозно изражение на лицето си, а Шеритов мислено отмести датата на секретното съвещание на ЦК с поне една седмица по-назад. Може би дори с две.
Когато приключи с обличането на скафандъра, той извади личния си ключ. Николов последва примера му и в момента, в който градският часовник започна да отброява дванадесет удара, те ги вкараха в двете ключалки на експедиционната камера. Отверстията им умишлено бяха достатъчно раздалечени, за да не може да си отвори сам човек – част от мерките за защита на системата.
- На три! – каза директорът и започна да брои, – Едно, две, три! – И двамата едновременно завъртяха ключовете си.
Скритото в стената устройство комбинира усилията им с часовников механизъм, който откриваше достъпа до изделието само в определени, предварително програмирани моменти.
Пред тях се откри куб от потъмняла поцинкована ламарина, заварена направо за рамка от тридесетмилиметрови винкели. На няколко места можеше да се видят ръждиви петна, следи от сблъсъци с активни чуждопланетни атмосфери, в които желязото се окислява за минути. И ние летим с това чуди до другия край на Галактиката, помисли си капитанът и тутакси се поправи. До сега не се бяха отдалечавали на повече от двадесет и пет парсека – по-малко от една десета от процента от размера на Млечния път – езикът на човек може да се счупи, докато го каже, а мозъкът – докато го помисли. Но най-страшното беше, че дори този малък обем съдържаше хиляди звезди и Тахънджиев се кълнеше, че и най-добрите звездни каталози са непълни. Да не говорим, че плътността на звездите в посока към центъра на Галактиката расте експоненциално.
Диманова не преставаше да разпитва и вече бе успяла да измъкне тази информация от колегите му. Шеритов издебна подходяща пауза в разговора и се намеси.
- Нямаме достатъчно хора и време за изследването на всички звезди, затова най-напред изпращаме фотографски станции, за да съберем информация за всяка система преди да решим дали има смисъл да я изследва пълноценна експедиция. Пък и ни коства значително по-малко енергия да прехвърлим двадесет килограма, отколкото два тона.
- Освен това – добави астрономът, – станциите са малки и е по-трудно да бъдат забелязани, отколкото този сандък. – Той потупа стената на куба с ръкавицата на скафандъра си. В отговор кабинката изкънтя на кухо.
Журналистката го погледна въпросително.
- Имам предвид, потенциалния противник?(20) Как биха могли...
- Не, не говоря за тях, а за потенциална развита космическа цивилизация. Не искаме извънземните веднага да научат за нас, разбирате, ако не са добронамерени...
- Десетминутна готовност – обяви Софиянски. Той се беше облакътил на пулта, от който се управляваше изделието.
- А това какво е? – приближи се към него Диманова.
- Контролен пост. Има два, онзи е основният – той посочи към другия ъгъл на залата, където прегърбен над подобно устройство, Николов съсредоточено записваше нещо в ученическа тетрадка на големи квадратчета. – От тук управляваме прехода.
- Управляваме е силно казано, – откъсна се от заниманието си директорът на станцията. – Относителната грешка в координатите е към шест процента.
- Това не е ли опасно?
- Само ако човек не внимава. Но ние не разчитаме на абсолютната точност и изпращаме експедиции само до сравнително близки звезди, така че дори при големи отклонения няма опасност нашите героични изследователи да изгорят във вътрешността на някое чуждо слънце. Първо се прицелваме далече от целта. Като пристигнат на място тези юнаци правят триангулация – той посочи групичката, състояща се от Шеритов, Калоянов, Тахънджиев и Стойчев, които в момента товареха допълнителни батерии за скафандрите и куп друго резервно оборудване в кабината. – После коригираме координатите и ги пращаме пак, този път по-близо. И така няколко пъти, примерно десетина, докато не се озоват на повърхността на планетата, астероида или кометата, която искаме да изследваме.
- Не сме съвсем сигурни – добави Тахънджиев, – но изглежда, че мястото на пристигане зависи от промените на гравитационния потенциал по лъча на зрение. С първото излизане ние така да се каже пристрелваме(21) траекторията. От там нататък са достатъчни само линейни поправки, защото потенциалът почти не се мени в рамките на няколко десети от парсека.
Той сигурно щеше да продължи лекцията си още дълго, ала Софиянски погледна хронометъра на стената, изкашля се и обяви петминутна готовност.
- Спуснете си забралото – нареди Николов на Диманова, – и влизайте в кабината.
Шеритов слушаше разговора и едновременно пренасяше последните кутии от неприкосновения запас. Той не спираше да се чуди на дилетантското решение да им изпратят журналистка. Колкото и да се е готвила при съветските другари, останалите в групата нямаше да ѝ имат доверие, преди да я познават по-отблизо, и в неговите очи това подлагаше цялата експедиция на неоправдан риск. Добре че скафандърът скриваше пищните ѝ форми и мъжете не се разсейваха като я гледат. Но след като веднъж си я видял облечена в прилепналия дънков костюм, как да я прогониш от мислите си?
 В последния момент Тахънджиев се замота със своята дървена кутия – тя съдържаше петнадесетсантиметров телескоп „Касегрен-Максутов“, необходим за небесната триангулация. Диманова беше пожелала да погледне инструмента по-отблизо и капакът му беше останал отворен. Астрономът щракна закопчалките му точно когато Николов започваше обратното броене.
- ... Десет, девет, осем, седем...
Кабината потрепери. Директорът навярно беше подал електричество към намотките под пода, които представляваха изделие Царичина-3. Под това име телепортът-проектор се числеше в официалните документи. Самата кабина не представляваше нищо повече от ръждив метален контейнер, изграден над него. Сърцето на устройството представляваше един от дванадесетте работещи проектори – така ги наричаха по липса на по-добър термин или на по-дълбоко разбиране какво всъщност правят с пространствено-времевия контикниум, – намерени при разкопките край едноименното софийско село.(22)
- ... шест, пет, четири...
Токът в градчето спря. Сега цялата електроенергия на окръга течеше към геофизичната станция по брониран кабел, закопан под шосето преди два месеца, когато сводна рота на вътрешни войски, облечена в раздърпани кечаджийски униформи, но съставена само от капитани и майори, се преструваше, че ремонтира градската канализация.
- ... три, две, едно, поехали! – по традиция завърши Николов.



(17) Популярно в България събирателно наименование на ВАЗ 2101 и неговите модификации, обикновено снабдени с двигател с работен обем 1200-1300 куб. см. и мощност 64-69 конски сили.
(18) Популярно в България събирателно наименование на ВАЗ 2103, ВАЗ 2106 и техните модификации, обикновено снабдени с двигател с работен обем 1500-1600 куб. см. и мощност 75-80 конски сили.
(19) Скафандър за работа в открития космос, разработването му започва още през 1960-те години като част от подготовката за съветската Лунна програма.
(20) Популярен евфемизъм, с който в страните от Варшавския договор бяха обозначавани страните от НАТО.
(21) Метод за стрелба в артилерията, когато атмосферните условия, например скоростта и посоката на вятъра, не са известни. Най-напред се изстрелва се един снаряд, по възможност снабден със специялен заряд, който произвежда голямо количество дим – за да обозначи ясно място на падането. При изстрелването на следващите снаряди се правят корекции в азимута и наклона на цевта на оръдието, така че точката на попадение да се приближи към целта.
(22) Село Царѝчина, община Костинброд се намира на около 30 км северозападно от София. Печели печална известност през 1990-те години, когато група от мистификатори убеждават българската армия да изкопае тунел с дължина 165 м. и денивелация 70 м. в търсене на съкровището на цар Самуил, следи от извънземен разум и т.н.



Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: valio98
Категория: Технологии
Прочетен: 439878
Постинги: 340
Коментари: 0
Гласове: 201
Календар
«  Август, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31