Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.06 08:33 - Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 1
Автор: valio98 Категория: Изкуство   
Прочетен: 172 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 12.06 08:52


Повест в ретрофантастичен стил, написана през периода 2010-2013 г.

* * *


„...и да върна онези времена,
когато мислех само за игра...“

Мая Христова, 8б клас,
СОУ „Й. Йовков“, 2009 г.



Първа част, в която татко Костадин получава пионерско поръчение, а Сашка – незаслужено наказание.


Сашка се протегна над облегалката на предната седалка и целуна баща си по дясната буза. После се измъкна от „Москвича“ и с всички сили хлопна вратата след себе си, ала ключалката изщрака само веднъж. Наложи се тати Косьо да помогне и този път бравата хвана на второто зъбче.
Момиченцето, което се беше отдръпнало назад за да наблюдава манипулациите на баща си с вратата на старичкия Осмак(1) от безопасно разстояние, се приближи отново към ръба на тротоара. Ръцете ѝ приглаждаха синята униформена престилка. Косьо спусна стъклото.
- Палечке, якичката ти се е обърнала.
Тя я оправи пипнешком, но остана да мястото си.
- Какво има? – попита Косьо.
- Тате, нали ще ми донесеш парченце от Луната? Не от нашата де, от онази другата... от Ружена...
- Честна пионерска. И на теб, и на Иванчо, а на мама – специален корал от океана на Велека.
Докато отговаряше на щерка си, той хвърли бегъл поглед към небето. Над градчето се трупаха сивосини облаци.
- Пази си чадърчето, и ако вали през голямо междучасие, да го вземеш със себе си! И да не стъпваш в локвите!
Дъщеря му кимна и помаха с ръчичка. Косьо ѝ отвърна и погледна в огледалото. Отзад не се задаваше никаква кола. Той включи на първа предавка и плавно потегли, като внимаваше да не изскочи изневиделица някое дете пред колата. В седем и петнадесет учениците бързаха за сутрешна физ-зарядка. Сашка му беше разказвала, че другарят Стоянов, заместник-директорът на тяхното училище и преподавател по физическо, бил много строг и карал закъснелите да тичат допълнително. Косьо оценящо погледна пистата. Тя следваше очертанията на училищния двор, неправилен петоъгълник заграден от ниска бетонна стена, увенчана с рехави стоманени решетки. Таткото прецени на око че дължината на една обиколка е около двеста метра. Нищо и никакво разстояние за възрастен човек, но за хлапетата от началния, че и от средния курс, сигурно беше истинско изпитание да го пробягат, дори само веднъж.
Сашка премина през зелената порта на училището, но спря от вътрешната ѝ страна за да види как сивкавият „Москвич“ на баща ѝ продължава по „Булаир“ и спира пред пешеходната пътека, да пропусне няколко деца. Зад гърба ѝ заместник-директорът изсвири с никелираната си свирка.
Това не беше рядкост, повечето учители по физическо си носеха постоянно свирки на връвчица около врата, но никой друг не можеше да се похвали с толкова красива като неговата – продълговат цилиндър с топче накрая. Учениците от горния курс твърдяха, че е истинска английска полицейска свирка, но те често си правеха шегички с първокласниците като им разказваха разни небивалици, и после се смееха, когато маляците им повярват.
- Строй се! – изкомандва се Стоянов.
Две даскалици от средния курс се приближиха и започнаха да приканват закъсняващите да се побързат. Нямаше нужда, обиколките на двора бяха достатъчен стимул, и учениците се затичаха към строя.
- Ами ти какво чакаш, специална покана ли?
Сашка чак подскочи от изненада, но остана да наблюдава до входа. Тя даже пусна ученическата си чанта на асфалта. Вътре имаше четири учебника, още толкова учебни тетрадки, атлас по география и осем тетрадки малък формат – половината за работа в клас, половината за домашни. Всичко това тежеше само по себе си, а найлоновите подвързии го утежняваха още повече.
- По-бързо! – извика едната учителка и понечи да я хване за ръката, със сила да завлече вироглавото момиченце при останалите, но в този момент през портата притичаха трима ученици от средния курс. Даскалицата прецени, че те са по-виновни от Сашка просто защото са по-големи, и се спусна след тях.
На кръстовището, където се отделяше улицата към Геофизичената станция, днес се беше изправил милиционер. Той махна с палката си на баща ѝ, приближи се до спрялата кола и заговори тати Косьо през прозорчето. Отдалече не можеше да се чуе за какво става дума, но Сашка добре си спомняше как миналата година от училището ги заведоха в Пионерския дом. Там, в двора беше построено истинско Детското градче, с миниатюрни улички, знаци и пешеходни пътеки. Навъсен чичко със синя униформа и пагони с лъскави звездички им обясни правилата за движение, и им каза, че той и колегите му глобяват всеки, който ги наруши.
Щяха ли сега да глобят баща ѝ?
Момиченцето се огледа. Учителката се отдалечаваше, държейки един от закъснелите за ухото. Пътят беше свободен, и момиченцето се втурна напред. Забравена, Сашкината чанта остана на мястото си.
Плочките изчезваха под разветите поли на мантата ѝ. Металните пръчки на оградата отдясно се размазаха в непрекъсната зелена стена.
- Стой! – прокънтя мощен глас и две ръце с месести къси пръсти я хванаха за раменете и я принудиха да спре.
Едва сега Сашка вдигна поглед от тротоара. Без да се усети, беше стигнала до кръстовището, но „Москвичът“ на баща ѝ вече беше изчезнал.
- Бягаме за здраве от училище, а? – усмихна се чичкото милиционер изпод прошарените си мустаци. Той беше възпълен и бузите му нездраво червенееха. Момиченцето забеляза още че ръкавите на униформата му лъщят от гладене. За да не става така майка ѝ винаги слагаше върху дрехата носна кърпичка, напръскана с вода.
- А-аааа.... – понечи да каже Сашка, но от тичането въздухът в гърдите ѝ беше изчерпан за много минути напред.
- И много бързаме май. Ми то да се бърза не е хубаво. Ще изскочиш пред някоя кола, после има да те излежава човек.
Сашка не улови смисъла на последните му думи.
- И за къде си се разбързала? – продължи той. – Да не си забрави домашното?
- И-ииии... Исках... Баща ми.
- Какво?
Тя само посочи към улицата, по която обикновено минаваше татко ѝ.
- Този дето си размахва червената книжка насам-натам баща ти ли беше? – попита чичкото милиционер. Момиченцето пак не го разбра напълно, но усети неодобрението в гласа му. – Да не си забравила нещо в колата?
- Не. Аз, такова, – отвърна тя на пресекулки, – само исках да му кажа довиждане.
- Утре ще му кажеш. Сега беж в школото, че виж вече другарчетата ти вече започнаха да правят гимнастика.
Момиченцето се обърна назад и бавно тръгна покрай училищната ограда. Краката ѝ едва се отлепяха от тротоара, но тя мразеше да ги сурне. Дядо Иван, бащата на майка ѝ. често казваше че така правят само хора с нисък жизненият тонус. Сашка не беше сигурна какво е това и се престраши да го попита едва когато си тръгваха от селото, в отговор на което старецът се засмя гръмогласно. После майка и я качи в колата и дядото така и не успя да отвърне, а когато отново се върнаха там, беше за неговото погребение и вече нямаше кой да ѝ обяснява подобни неща. От тогава всеки път, щом се сетеше за дядо си, или се усещаше че провлачва крака, Сашка се опитваше да ходи по-енергично, ала днес всичкият кислород от въздуха се беше скрил някъде и на нея ѝ беше по-трудно от всякога. Чадърчето, което в бързината беше забравила да остави на тротоара заедно с чантата, направо късаше ръцете ѝ.
До входната врата стоеше другарят Стоянов. Навярно той беше връстник на чичкото милиционер, а може да беше и по-възрастен, но изобщо не беше дебел като него. Учениците от по-горните класове разправяха, че на младини е изиграл два мача в „А“ РеФеГе(2) с „Тракия“,(3) но се контузил тежко и станал треньор, а после и учител.
- Калоянова, раздвижи се! – заместник-директорът я подкани с гръмовития си глас. Сигурно половината град чу, че Сашка е закъсняла. Съученичките ѝ, който до този момент чинно правеха приклякания с отскок, взеха да си шушукат и да се подсмихват.
- По-бързо! И това ми било отличничка! Две обиколки, бегом, марш!
Тя послушно се затича по пистата.
- Стой! – изкомандва отново Стоянов и посочи чантата ѝ. – А това на кого го оставяш?
Момиченцето се върна, сложи я на раменете си отново се затича. Двете обиколки щяха да я държат на пистата поне десетина минути след началото на първия час, гарантирано закъснение или дори неизвинено отсъствие. От обида в гърлото ѝ се образува буца, която спря и без това недостатъчния приток на въздух.
- Не се мотай! – извика след нея зам-директорът. – По-бързо, по-бързо!
- Дребната, дай чантата тука! – прошепна някой отзад. Тежестта изчезна от плещите ѝ. Сашка погледна зад гърба си. Настигаха я група наказани ученици, които започваха втората си обиколка. Една ръка вдигна нависоко чантата ѝ. Презрамките сами се изхлузиха от раменете ѝ. На момиченцето съвсем му олекна.
Без да спира да тича, тя пак се обърна през рамо и с изненада откри че ѝ помагаше един от учениците от горния курс, които закъсняха заедно с нея за физ-зарядката. Лявото му ухо червенееше като добре сварен панджар. Чантата ѝ смешно се клатеше в ръката му. И не беше само тя, той носеше още две, явно на други ученици от по-ниските класове.
- Кавалер! – изръси през зъби друго момче, което тичаше до него. Без да се обръща, спасителят ѝ прехвърли целия си товар в едната ръка, протегна другата и халоса досадника по рамото. Не силно – онзи дори не се олюля – само колкото да му натърти, че греши. Двамата продължиха да бягат сякаш нищо не се е случило.
- Защитник на слабите и угнетените! – захили се пак другият, уверен в своята безопасност, защото приближаваха Стоянов.
Днес заместникът трябва да беше в много добро настроение, защото им махна да приключват още преди всички да са свършили двете си обиколки. Разточената им групичка пробяга няколко метра по инерция преди да се влее в строя. Голямото момче изчака Сашка и останалите дребосъци да се приближат и им раздаде чантите.
- Друг път да не закъснявате, бе фъстъци! Имате късмет, че тренирам за спартакиада.(4)
И побърза да се нареди при своя клас, в най-задната редица.



(1) Осмак – жаргонно наименование на „Москвич“ 408.
(2) „А“ Републиканска футболна група – название на българската Първа професионална футболна лига през периода от 1948 г. до 2000 г.
(3) Название на футболен клуб „Ботев” (Пловдив) през периода от 1967 г. до 1989 г.
(4) Масово спортно състезание за непрофесиоанлисти и младежи.



Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: valio98
Категория: Технологии
Прочетен: 439667
Постинги: 340
Коментари: 0
Гласове: 201
Календар
«  Август, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31