Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.05 11:14 - Приказки от чекмеджето: Учителят – 3. Планета за почивка
Автор: valio98 Категория: Изкуство   
Прочетен: 100 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 21.05 11:18


Трети разказ от същата поредица, написан по същото време. Но героят – тук с друго име и на друга планета – вече не е същия и тук от личен опит научава, че империите изглеждат добре само в атласите. Разказът, както и останалите от тази поредица, не е публикуван никъде.

* * *


Телефонът изръмжа от нощното шкафче. На Изабела се отнасяха с подозрение към хората с присадена периферия, смятаха че са прекалено млади да се пенсионират. Хегедус се протегна без да се обръща и вдигна слушалката.
- Домът на семейство Балинт.
- Събудих ли те, гадино мръсна? – осведоми се дрезгав глас.
Дрямката мигновено напуснаха Хегедус. Сърцето му заработи на пълна мощност, преди да се намесят допълнителните жлези. Тук може и да не обичат имплантите, но не всичко се вижда с просто око.
- Събуди ме. Доволен ли си?
- Ти ще си доволен, ако не отрежем нищо на женичката ти. Искаш ли да ти пратим едно пръстченце?
Наистина, другата страна на леглото бе празна.
- Какво искате от мен?
- Да стоиш мирен докато не си замине оня федеративен клоун – изсъска мъжът и затвори.
Хегедус се надигна с мъка. Главата го болеше като след препиване. Будилникът беше изключен, а през прозореца грееше обедно слънце. На пода до вратата на спалнята се търкаляше празен флакон. Под ситния текст до бутона се зъбеше стилизиран череп.

* * *

В сравнение с Изабела, Земята бе топла и суха, особено в тези ширини.
Хегедус остави ръчния си багаж на полицата над седалката на експресния влак, отпусна се на мястото си и закопча предпазния колан. Едва след като свърши, осъзна, че е забравил книгата си в чантата, качена на на високата полица над главата му. Зачуди се дали си струва да повтори процедурата с колана заради лековатия роман, който беше купил от някакъв антиквар, специално за да убие трите часа полет – хартиени книги не се срещаха често в колониите и той реши да си направи малък подарък. Отпускащата атмосфера на планетата-майка, тихите разговори на хората наоколо и мисълта за предстоящата почивка го притиснаха към креслото и затвориха очите му.
Няколко минути по-късно той вдигна глава и се огледа, сякаш самото отлагане можеше да сложи книгата в ръцете му. Срещу него седеше жена. Беше облечена в бяла рокля с огромни оранжеви цветя и сандали в същия тон, каквито се носят на повечето островни светове. Дори скрита в дълбоката седалка, нейната фигура излъчваше стремителност. По навик той запомни ръста, теглото и цвета на очите ѝ.
Тя го гледаше с нескрито любопитство, даже повдигна с ръка огромния си кестеняв бретон, за да вижда по-добре. Хегедус беше свикнал белезите по лицето му да привличат вниманието на хората, но повечето не проявяваха любопитството си така откровено. Той рязко откопча колана, надигна се от седалката и скоро разлистваше романа си. Годините, прекарани по изостанали бивши и настоящи колонии го научиха да се наслаждава на хартиените книги.
Отсреща жената се усмихна извинително, отпусна бретона си и се облегна назад. Хегедус се зачете и само от време на време ѝ хвърляше някой поглед над страниците. Стори му се, че тя присвива очи, докато се опитва да види заглавието.
- „Тримата Мускетари“ – той отговори на немия ѝ въпрос.
- А, Дюма! – възкликна спътничката му. – Харесва ли ви?
- Да, много. Чета я за трети път. – Литературната мода на повечето колониални планети се бе закотвила в осемнайсти-деветнайсти век.
Неусетно за Хегедус, двамата се заприказваха. Но не толкова неусетно, че той да не си даде сметка колко дълбоко е било следоперационното му рекондициониране. Беше му приятно да разговаря с непознатата. Книгата, както си беше отворена, легна върху коленете му нагоре с корицата.
Изясни се, че слизат на една и съща спирка. Тя беше литературен агент, работеше в издателство специализирано за мемоари. Разказа му весели случки за някой от клиентите си – все известни хора, главно либерални политици от Земята и от по-близките колонии. Не споменаваше имена, но му даваше достатъчно подробности да разбере за кого става дума. Хегедус я разочарова, защото не разпозна почти никой.
- Е, сещате ли се сега? – питаше спътничката му след всяка история.
- Не – признаваше си той.
- Ама как така? Добре, де, същата дама преди две години...
И така докато не пристгнаха. Малко преди експресът да кацне, тя си взе куфарчето и отиде да се преоблече. Вместо нея се върна друга жена – непослушният бретон беше прибран с фиба, тялото и беше стегнато в строг черен костюм с панталон.
- Извинете, мястото е заето – пошегува се Хегедус. – Тук седи една чаровна млада дама...
На перона тя му даде визитната си картичка, казваше се Ана. Същия ден двамата вечеряха заедно. За втори път се срещнаха едва половин година по-късно, когато той се върна от мисията си на Сияйния път, но през цялото време разменяха съобщения.

* * *

Споменът за първата среща със съпругата му прелетя пред очите на Хегедус докато той вдигаше от пода флакончето. Съдейки по надписа – от спрей против някаква местна гадост. Той продължи към кухнята с намерението да си приготви едно истински горчиво кафе.
Океанът започваше на стотина метра на юг и още толкова по-надолу от къщата на семейство Балинт. Все още течаха ранните години на заселването и подобни имоти можеха да се намерят на умерени цени. Предната стена представляваше колонада с врати, като в оня стар роман на Хемингуей(1), и през горещите дни, които тук бяха мнозинство, Хегедус ги отваряше за да пусне вътре океанския бриз.
Той седна в креслото с чашата кафе, подсилено с няколко капки ром. Долу се простираше пристанището, където безброй яхти бяха накацали от двете страни на кейове. Сред тях се открояваше правителствен катамаран. Върху високите му мачти – дан повече на традицията, отколкото на нуждата, в тези времена на евтини кваркови генератори – се развяваше знамето на Федерацията. Малко под него, на същото въже, плющеше на вятъра беззвучно флагът на главния инспектор по сигурността на колониите – главен адмирал от резерва, наскоро пристигнал от планетата-майка. Преди два дни адмиралът, с когото се познаваха съвсем бегло, посети Хегедус без предупреждение и подробно го разпита за продажбите на къщи. Почти насила го измъкна на терасата, където пиха вино от водорасли до вечерта, и си говореха за радостите на пенсионния и полу-пенсионерския живот. През следващите дни главният инспектор го запозна с някои съседи...
Изабела беше планета с късмет. Астрономите знаеха за нея далеч преди свръхсветлинните двигатели да дадат крила на първата вълна колонизатори, но безкрайните преходи от Земята я предпазиха от бързо и стихийно заселване. Освен с топъл и плитък океан, прободен с множество вулканични архипелази, тя не можеше да се похвали с нищо друго,но то бе достатъчно. За свое щастие, планета не бе подходяща за курорт, заради скъпите и дълги полети.
Заливите на Изабела сигурно щяха да си останат девствени, ако някакъв предприемач не бе открил истинския потенциал на това място – планета за пенсионери. Богатите старци обичаха топлия климат, прекарваха почти цялото си време потопени във водата и водеха заседнал живот. Повечето от тях предпочитаха да избегнат каквито и да е промени, което превръщаше голямото разстояние до Изабела в достойнство. Нищо чудно, че застаряващият адмирал се интересувал от свободни имоти.
Две лодки се отделиха от кея с явното намерение да излизат в океана. Хегедус си помисли, че е време за подводен риболов. Изчака ги да подминат поплавъците, които обозначаваха входа на пристанището, и със залп изпи последната глътка кафе.

* * *

Насочените взривове изпратиха акустична вълна напред и стената пред Хегедус имплодира. Той се хвърли във феерията от парченца стъкло и въздушни мехурчета. Разноцветните прожектори придаваха нереален вид на водната лавина, която се стовари върху обитателите на купола. Хегедус инстинктивно очакваше съскане като в космоса, но за своя изненада чу само музика. Домакините слушаха някакъв класически композитор.
Заради водата скокът му приличаше повече на забавен каданс от стар филм, отколкото на стремителна атака. В средата на стаята Джарет и Морина шареха с ръце под катурнатата масичка, сигурно търсеха аварийните дихатели. Плафоните продължаваха да светят и наоколо прескачаха жълто-лилави петна. Хегедус стъпи с подкованата си обувка върху ръката на жената.
- Кажи на мъжа си, че не е проява на добър тон да нарича съседите си гадини. – Микрофоните и водата промениха гласа му, но не можеха да прикрият заплахата.
В същия миг Джарет подскочи нагоре. Хегедус очакваше подобна реакция и спря устрема му с приклада на харпуна. Алени капчици се разпиляха из прозрачната вода. Хегедус хвана Морина за косите и я изправи до себе си.
- Къде е жена ми?
Джарет вдигна рамене. Държеше се с ръка за носа. Морина мълчеше, пестейки малкото въздух, останал в дробовете ѝ.
- Аз не бързам, – каза Хегедус. Ритна масичката към Джарет и дузината дихатели, закрепени под плота й, заплуваха из стаята. – Вземи един.
Мъжът веднага надяна маската. Хегедус вдигна най-близкия стол и седна. Морина последва движенията му и видимо се насили да коленичи отстрани.
Двамата мъже се гледаха в очите, Харпунът сочеше към гърдите на Джарет. Цифрите се гонеха върху екранчето на стенния часовник. Хегедус си помисли, че тук почти всички домашни електроуреди са водонепроницаеми, сякаш човек не може да се удави, ако няма подходящ музикален фин или ако не знае точното време на смъртта си.
Мина една минута.
Повечето къщи по крайбрежието имаха подводни части. Обикновено те се състояха от една стая, най-често трапезария със стъклена полусфера вместо таван, до която се стигаше през къс тунел. Но Джарет и Морина навярно обичаха океана повече от съседите си, защото в техния дом над повърхността се намираха само входовете, а всичко останало беше вплетено хитроумно между кораловите рифове.
Хегедус следеше секундната стрелка. При нормални условия човек може да прекара под вода три или четири минути, след като предварително си прочисти дробовете. Ако има белодробен имплант или нужната генетична модификация – два или три пъти повече. Но след взрива на Морина не ѝ беше останало време за дихателни упражнения, а на тая планета се отнасяха с предубеждение към присадената периферия. Скоро лицето на жената започна да посинява и по тялото ѝ преминаха конвулсии.
Хегедус прочете в очите на Джарет готовност за нов скок и поклати оръжието многозначително.
- Няма да те убия веднага, ще имаш време да видиш как жена ти се дави.

* * *

- Заповядайте, чувствайте се като у дома си! – усмихна се Джарет и покани с широк жест семейство Балинт в хола на подводната си къща. – Китарата може да оставите зад вратата, а аз отивам да поръся месото с нагревателки.
Ана се заприказва с домакинята, а Хегедус се огледа наоколо. Точно така си беше представял живота в пенсия – с много вода, но без мирис на сяра. Отвъд прозрачния похлупак над главите им се гонеха жълти риби, големи колкото мъжка длан. Лампите пръскаха лилави и оранжеви отблясъци по гостите.
Гостът се ръкува с едни познати, кимна на други и някак естествено се озова до библиотеката. Тук не харесваха имплантите, но обожаваха хартиените книги и в тази комбинация на вкусовете имаше своя логика. Една библиотека, дори малка, представляваше значително капиталовложение и по избора на заглавията можеше да се научи доста за собственика ѝ. Тук преобладаваха биографии на дейци от Френската революция, Войната за независимост на Съединените щати и Изключването на Проксима б.
Музика на неопределена възраст се сипеше от уредбата, създавайки усещане у всеки, който я слуша, че е точно от времето на неговата младост. А младостта на хората около масата беше разпиляна върху поне няколко века, защото не всички пенсионери могат да си позволят свръхсветлинен полет до Изабела. Повечето бяха от по-близките колонии, и релативистките ефекти ги бяха захвърлили само няколко десетилетия в бъдещето.
- Казвам се Стен – представи се възпълничък мъж с плешиво теме, натоварен с по една чаша във всяка ръка. – Пристигнах миналия месец.
Ето някой, който е прескочил цялата ера на биокорекциите, отбеляза си Хегедус.
- Аз съм от Джесика – продължи мъжът и му подаде едната чаша, а другата наведнъж изпразни до половина. – Наздраве! А вие от къде сте?
- Стовенор – и уловил въпросителния поглед на събеседника си, добави, – водна планета, също като тук.
- Носталгия по детството?
- Не, просто жена ми харесва водата. Каква носталгия, На Стовенор има вулкани и чудовищна концентрация на сяра. През цялото време воювахме със сярната киселина, която се опитваше да разяде всичко.
- И кой победи?
- Сярата. Наздраве – вдигна чаша Хегедус.
- Наздраве! А с какво се занимавахте преди да дойдете тук?
- Чинии, давайте чиниите си! – провикна се домакинът от барбекюто.
- Първо на новопристигналите! – Стен се отмести и Хегедус се озова начело на опашката. – За добре дошли.
- По-напред на дамата – на свой ред се отдръпна Хегедус и пусна пред себе си Ана, която до сега беше разговаряла с Морина, съпругата на Джарет. Стан сложи огромно парче ухаеща риба в чинията ѝ.
- Желаете ли салата? Водораслите от нашата собствена градина – той посочи към стъклото над главата си.
- Благодаря – Ана се усмихна.
- И какво казахте, че работехте? – Стен изникна между двамата веднага след като сервирането приключи.
Хегедус тъкмо опитваше рибата, която наистина се оказа чудесна, и вместо него отговори жена му.
- Мъжът ми беше инспектор по колониите...
Чашата подскочи в ръката на Стен и той се озърна към барбекюто, където Джарет ръсеше с нанонагревателки нова порция рибно филе.
- Бях финансов инспектор – побърза да поясни Хегедус. Ана се усмихна, навярно си мислеше, че мъжете никога не престават да играят любимите си игрички, дори когато се пенсионират.
В другия край на стаята домакинът започна да накланя главата си настрани, сякаш се канеше да кимне на Стен, когато усети, че гостът е уловил размяната на погледи помежду им. Кимането прерасна в широка усмивка. Хегедус отвърна на усмивката с надеждата да изглежда достатъчно глуповат и вдигна чашата си за безмълвен тост. До него Стен пристъпваше от крак на крак.
- А вие с какво се занимавахте преди... да дойдете тук? – попита го Хегедус.
- Имах малък бизнес за селскостопански машини. – Отвърна бързо пълничкият мъж. – Вървеше добре. А вие сигурно сте пътували много, не като частниците като нас.
- Да, – кимна Хегедус – почти шест месеца всяка година.
- И все със свръхсветлинни кораби? Трябва да сте видели много свят.
- Беше ужасно – намеси се Ана. – Не можехме да се видим с месеци наред. Но вече никога няма да се разделяме. – Каза тя и го млясна по бузата.
Стен се сконфузи и погледът му безпомощно се замята из стаята докато не попадна върху китарата.
- Нали ще ни изсвирите нещо?
- Разбира се, – съгласи се Хегедус, подаде чинията на жена си, взе китарата и запя под тихото мляскане на другите гости. До края на вечерта не повтори нито една песен.

* * *

Хегедус вътрешно се стегна преди да стреля. Тихата песен от обратното разсейване на собствения му микровълнов пистолет забръмча като комар и в следващия миг от тавана се посипаха пластмасови панели. Стен се хвърли на пода и оръжията им забръмчаха в дует. Изглежда на влизане Хегедус бе докоснал някаква огранителна система и не можа да изненада домакина. Освен това той се страхуваше да използва пълната мощност на пистолета си за да не нарани случайно Ана. За разлика то него, Стен не страдаше от никакви задръжки и изстрелите му караха цялата къща да вибрира. Гласът му долетя от тъмнината.
- Трябваше да те очистим веднага след като пристигна, гадино мръсна.
- Значи с теб имах честта да говоря тая сутрин. – Хегедус стреля по звука. – Липсва ти въображение.
- Сега ще имаш честта аз ти видя сметката. По най-скучния начин и без грам въображение.
Господи, какъв позьор, помисли си Хегедус.
- Първо ме убий, пък после ще си говорим за чест.
Стен стреля. Няколко плочки от стената засветиха с червено сияние.
- Ти по-добре мисли за жена си.
Хегедус излезе от прикритието си – масивна дървена маса, на която вечеряха след обичайните петъчни партии шах преди духът на свободата и независимостта да обхване Изабела – и безшумно направи две крачки встрани. От тук можеду колонадата се откриваше линя за стрелба към Стен. Той се бе свил зад ниското ъглово канапе, на което обикновено сядаха за да играят бридж всеки вторник.
- Чуваш ли, за жена си мисли! – пак се обади Стен, и пак се повтори.
Мисля, нали затова съм тук, отвърна Хегедус на ум и натисна спусъка. Мъжът отсреща нададе вой като смъртно ранено животно. Хегедус си представи как кръвта му се превръща в гъст бульон, а в него плуват съсирени от дробове и присви още по-силно пръста си. Викът премина в стон и постепенно секна. За всеки случай Хегедус изчака още половин минута и стреля отново. Замириса на овъглена плът.
Той бавно се надигна и приведен се спусна по коридора към подводната част на къщата. Зад първата врата се намираше гостната, зад втората – спалнята. Там, просната върху неоправеното легло, лежеше в безсъзнание Ана. Тялото ѝ беше увито в същата копринена нощница, с която беше облечена предната вечер. Клепачите ѝ примигнаха и тя погледна някъде зад него.
Преди Хегедус да се обърне, изгарящ огън докосна гърба му. Той продължи движението напред и се прехвърли през глава, над Ана, от другата страна на леглото. Стреля към процепа на вратата още преди да е стъпил на краката си. Стен, който незнайно как беше намерил сили да го последва чак до тук, се свлече бавно в стаята. Лицето му димеше, сякаш го бяха поръсили с нанонагревателки. Пистолетът се изхлузи от пръстите му и удари пода.
Ана с ужас откъсна очи от похитителя си и се обърна към Хегедус. После разпери ръце встрани, сякаш го призоваваше да застреля и нея.

* * *

Хегедус прескочи перилата и се превъртя във въздуха преди плавниците му да ударят водата. След него се гмурнаха още трима. Както се бяха уговорили, групата им – общо дванадесет младеещи пенсионери, – се събра около шамандурата на изхода от залива. Въжето, което я свързваше с котвата й, светеше с оранжев блясък. От океана една след друга се задаваха фигурите на ловци от предната смяна. Хегедус се полюбъва на гледката. Нищо подобно не можеше да се види на родната му планета с нейния киселинен океан.
Още на пирса се разбраха, че Джарет, който бе живял най-дълго на Изабела, ще ръководи лова. Той раздели мъжете на двойки и вдигна палец да им пожелае успех. На Хегедус се падна да ловува заедно със Стен. Двамата се закачиха за краищата на общо въже, стиснаха си ръцете и поеха бавно напред. Веднага след шамандурата дъното се спусна надолу, и светлината над главите им помътня.
Всяко движение под водата се отдаваше с мъка. Сигурно затова не забелязаха веднага тюленовата риба, която ги наблюдаваше слята с по-едрите камъни по южния склон на залива. Стен вървеше пръв, впил поглед в дъното под краката си. Имплантите на Хегедус нададоха вой далече преди очите му да се адаптират към полумрака наоколо. Той прошушна в микрофона:
- Струва ми се, че там има нещо – и посочи в посока, точно обратна на мястото където се спотайваше рибата. Стен, за който това беше само втори лов, спря и се взря в мътната вода.
- Не виждам нищо...
Хегедус се престори, че се вглежда по-внимателно.
- Има, виждам я как мърда.
- Няма никаква риба, да продължаваме напред.
- Ще ида да проверя – отсече Хегедус и още преди партньорът му да възрази, откачи въжето от халката на колана си.
- Стой, къде тръгна! – развика се Стен през микрофона, но Хегедус се престори, че не го е чул.
Четвърт час преди да се качат на малкото корабче, което ги докара до центъра на залива, Джарет му се обади и без да се церемони му заповяда да не изпуска от очите си новопристигналия пенсионер. Стен ненавиждаше революционерите от по-младото поколение, които се разпореждаха на Изабела само защото имаха късмет техните колонии да са по-близо до пенсионерската планета на края на Галактиката, отколкото Земята и не им се налагаше да изхарчат почти всичките си спестявания за да стигнат до тук. Това често поставяше истинските стари бойци като него – от Марс, Ганимед и астероидите – в ролята на момчета за всичко, първо в икономиката на Изабела, а после – неясно защо, някак по инерция – и във всичко останало, включително борбата за независимост.
Стен изгледа за последен път отдалечаващия се гръб на Хегедус и си каза, че едва ли има срещу себе си нещо повече от дребен счетоводител, който е обикалял да прави финансови проверки. Нещо в тоя широк гръб го накара да се безпокой, но той прогони мисълта и се зае да намотава съединителното въже. Тюленовата риба избра точно тоя момент за да го атакува и в следващия половин час не му остана повече време да разсъждава за ранговете в нелегалната организация.
А през това време Хегедус тършуваше из къщата на Джарет. Влезе вътре без никакви проблеми. Дори нямаше нужда от шперц, защото на тръгване след прословутото подводно барбекю беше направил копие на ключа от чантичката на Морина. Картичката-двойник се плъзна в процепа и пред него се отвориха сводести стаи, озъбени с мебели като сталактити. Най-напред той се захвана с кабинета на домакина. Още преди Стен да свърши битката си с тюленовата риба, Хегедус знаеше, че наглед безвредните му съседи-пенсионери, са бунтовници, избягали тук от миналото. Още съвсем млад Джарет бе участвал безредиците, довели до Изключването на Проксима б.
Вечерта, след като поздрави Стен с големия успех на лова и успокои изплашената от изчезването му Ана, Хегедус се обади на своя бивш шеф в колониалния отдел.

* * *

Остатъкът от нощта напомни на Хегедус за времето, когато беше действаш инспектор. След всяко негово завръщане се любеха с Ана по цяла нощ. Умората ги приспиваше, но неизменно единият от тях се будеше за да поднови ласките. А на зазоряване, когато Хегедус отиваше до прозореца за да погледне земния изгрев. Ана се смееше, покриваше лицето си с възглавницата, и се шегуваше, че той е останал истинско дете на колониите и никога няма да се насити на земното слънце.
Сега Хегедус се изправи за да вижда по-добре изгрева. Той прекара нощта в канапето до леглото, където жена му спеше с нервен сън от приспивателното. Сама беше настояла да го вземе. Каза му, че не иска да сънува. Гърдите ѝ повдигаха завивката рязко и неравномерно, миглите ѝ трепкаха в насечен ритъм, и Хегедус се попита дали тя все пак не сънува, въпреки приспивателното.
Местното слънце – мързелива червеникаква звезда – показа огненото си око над хоризонта и се огледа наоколо. Няколко подранили лодки в залива го причакваха. Синя чертичка от далечни облаци се спусна по лицето му и скоро се откъсна от долният край на диска.
- Защо трябваше да го убиваш? – обади се Ана.
Приспивателното я бе отпуснало, после е изчаквала да свърши изгрева за да не ме безпокои, знае, че го обичам, помисли си Хегедус. Както всяка сутрин, когато сме заедно.
- Той те отвлече.
- За да се защити. Тези хора са революционери.
Хегедус закрачи към леглото.
- Тези хора са разбойници.
- Изобщо не ги познаваш!
А ти колко добре ги познаваш? Хегедус, който снощи не бе намерил следи от въжета по китките й, едва успя да преглътне репликата.
Ана завъртя рязко глава. Нейният поглед падна върху канапето, където лежеше микровълновият пистолет на мъжа ѝ. Тя посегна с трепереща ръка и го вдигна.
Имплантите разтегнаха времето, реагирайки на експлозията в изкуствената суперадренална жлеза на Хегедус. Ана все още завършваше движението, с което трябваше да насочи излъчвателя към стомаха на съпруга си, когато той се хвърли върху нея. Получи се скок на дължина от място – беше срещал тоя израз някъде, но сега нямаше време да мисли къде, – сухожилията му изпукаха, но се подчиниха и го изхвърлиха напред.
Оказа се, че нощта е върнала силите в жилавото тяло на Ана. Вкопчени в пистолета, двамата се претърколиха през леглото и паднаха на пода. Чу се дълго изсъскване, все едно че някой потопи парче нажежено желязо във вода. Тялото на Ана омекна под тежестта му. Той отскочи настрани и очите му се спряха в лявата ѝ гръд, където пистолетът беше издълбал яма с неравни черни краища, от които стърчаха овъглени ребра.
Хегедус изкрещя без глас, но имплантите се намесиха и не го оставиха да се разридае.

* * *

На Изабела пенсионерите продължаваха да се занимават необезпокоявани с подводен риболов и да се наслаждават на мекия климат. Отвлякоха ги – но само за кратко – две нещастия. Най-напред, необяснимата имплозия в къщата на неговите съседи Джарет и Морина. Телата им, обезобразени от местната фауна, изплуваха от океана няколко седмици по-късно. Трагедията беше повод за много слухове, но полицейското разследване така и не можа да установи причината за нещастието. Ден по-късно загина Стен, при пожар в неговата къща. Смъртта му предизвика доста подозрения заради близкото съвпадение по време с първата трагедия, но се оказа, че аварията е резултат на късо съединение в електрическата инсталация.

* * *

Майнел покани Хегедус да седне на канапето, после отиде до барчето и напълни две чаши с джин, без тоник. Казваха, че напитката идва от замръзналите резервоари на катастрофирал и изоставен транспорт, който от незапомнени времена обикаля по хелиоцентрична орбита между Марс и астероидния пояс, и че шефът на Агенцията по делата на колониите тайно отива там по време на годишната си отпуска за да си издялка малко кубчета замръзнал джин. Никой до сега не беше успял да потвърди или да опровергае тая легенда.
Питието беше добро и Хегедус бавно го прецеди през устните си.
- Моите съболезнования – започна Майнел. – Ана беше прекрасна жена.
Хегедус кимна. Чашите иззвъняха за безмълвен тост. Майнел изля няколко капки на пода.
- За мъртвите... Така правят... на едно място – обясни той. Гостът му си помисли, че ако открие произхода на тоя обичай, ще разбере къде е израсъл шефът му – една от най-строго охраняваните тайни на Агенцията.
- Искам да се върна – каза просто Хегедус.
- „Пътят назад е известен, пътят напред е незнаен“ – цитира Майнел една от любимите песни на своя бивш агент. – Вратата е отворена. Ти знаеш какво те очаква. Работата не е станала по-лека, откакто ни напусна.
- Не идвам за леката работа.
- Все още не сме станали и приют за самоубийци. Ако това е целта ти, има по-лесни начини.
- Не съм самоубиeц.
Майнел замълча.
- Няма какво друго да правя.
Шефът се усмихна скептично.
- Няма какво друго да правя, което да има значение – поясни Хегедус.
- Добре, – кимна Майнел. – Утре сутринта те искам тук в осем. Имам за теб една задача, с която вече трима нoвобранци си строшиха главите. Дано твоята да е по-здрава.
На излизане краката на Хегедус едва докосваха пода. Спря се при секретарката – дългокоса красавица, трябва да беше започнала да работи тук след пенсионирането му. Размениха няколко думи, които Хегедус не чу – на бюрото ѝ лежеше огромна черна папка с неговото име отгоре. Най-секретните материали в Агенцията се пазеха само на хартия, Майнел смяташе, че електронните носители не са достатъчно сигурни.
- Може ли да ми донесете чаша вода? Дискусията – Хегедус посочи вратата – беше доста разгорещена.
- Разбира се, – Усмихна се секретарката. Тя имаше чудесни дълги крака, но посетителят така и не ги видя.
Когато вратата зад нея хлопна, той завъртя с едно движение папката и я отвори на последните страници. Две секунди и една десета за фотографско възприемане на цялата страница. Когато момичето се върна, Хегедус четеше на ум ред по ред заповедта за последното си назначение: „... на Изабела с цел внедряване в група заподозрени дисиденти...“
По-надолу в документа се споменаваше за психотропно индуциране на церебралните функции с цел форсиране и контрол върху развоя на операцията, но Хегедус вече си беше дал сметка, че нито „собственото“ му решение да се засели на Изабела, нито изненадващото посещение на стария адмирал, което доведе до срещата с Джарет и Стен, са били случайни.


Валентин Д. Иванов
Сантяго-Паранал-Мюнхен
24.VIII.2002-16.II.2003-21.V.2020




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: valio98
Категория: Технологии
Прочетен: 439817
Постинги: 340
Коментари: 0
Гласове: 201
Календар
«  Август, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31