Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.05 09:53 - Приказки от чекмеджето: Наследство от миналото или София 1943
Автор: valio98 Категория: Изкуство   
Прочетен: 128 Коментари: 0 Гласове:
0



Трима души срещат Дявола по време на трагичните бомбардировки на София през 1943 година. Но всички няма да оцелеят. Разказът е публикуван в сп. „Тера Фантастика“, бр. 11 (2013).

* * *



Илия Тополодолски превъртя ключа и грижливо провери дали вратата е заключена. Напълно излишно действие, само няколко секунди по-рано езикът на немската брава, за която беше дал половин асистентска заплата, изщрака като затвор на автомат. Ехото дълго се разхожда из широкото фоайе на старата сграда, в която инженерът беше наследил апартамент от баба Мария, както той наричаше покойната леля на майка си още когато беше малък. След осем години в Студентски град новото жилище му се струваше толкова голямо, че той понякога се объркваше колко стаи има в него.
Пред входа го чакаше една навъсена София, с ниски облаци и пронизващ северен вятър. Ръмеше ситен дъждец, който до довечера сигурно щеше да се превърне в сняг. Илия потръпна, повдигна яката на сакото си и пое обратно по стълбите към третия етаж. Беше забравил да вземе със себе си боклука за хвърляне.
Торбичката със смачкани вестници и обелки от картофи го чакаше зад вратата, предвидливо приготвена от жена му още предната вечер. За четвърта поредна сутрин Илия се изхитряваше да я забрави и снощи Дамянка го заплаши, че ще се разведе с него. Той ѝ отвърна, че е трябвало да се омъжи за Пища Хуфнагел вместо за един беден асистент по химическо машиностроене и двамата се посмяха, но с една жена човек никога не може да бъде сигурен кое се казва на шега и кое не.
С боклука в ръка Илия за втори път слезе до първия етаж и докато се усмихваше наум на спомените за приключенията на семейство Мейзга, излезе на улицата. Усети се едва на ъгъла, когато червената светлина на светофара го застави да спре. За беда кофите за отпадъци се намираха в задния двор на блока, а спирката на сто и две беше съвсем наблизо, от другата страна на пешеходната пътека. Илия се огледа почти отчаяно, наоколо нямаше нито едно кошче за боклук. Трябваше да се върне отново. Днешният ден не започна добре.
Той направи кръгом, както го бяха учили в родната казарма и закрачи обратно. Поне не се налагаше да извърви целия път до входа на блока, защото двадесетина метра по-наблизо в стената се отваряше нисък проход, направен, както Илия предполагаше, именно за изхвърляне на боклука. Четириетажната кооперация беше построена по царско време, когато хората са искали да поддържат входа на жилището си чист. Понякога Илия се питаше защо е толкова трудно да се прави същото в новите блокове, които никнеха като гъби в Студенския град, в „Дружба“ и в далечните „Младости“.
Като малък Илия няколко пъти идва тук на гости у лелята на майка си. Обикновено го оставяха за по една-две седмици в началото на юли, когато старицата празнуваше рождения си ден. Още тогава тя пристъпяше едва-едва заради артрита и някаква контузия от бомбандировките. Баба Мария неизменно черпеше племенника си с тулумбички и захаросани бадеми. Майка му вяло протестираше, че малкият се учи да яде прекалено много сладки неща, че момчето ще свикне, а в Пазарджик такива деликатеси няма и от къде пари, а лелята казваше, че това са достатъчни причини да си хапне докато е тук в София.
Тогава Илия можеше да мине през прохода тичешком, сега му се наложи да се приведе. Преди двадесетина години врата на тунелчето винаги зееше дружелюбно, сега я бяха притворили и някой от жителите на блокчето дори си беше направил труда да я подпре отвътре с парче желязо. Илия се изпоти докато го отмести, но накрая успя да влезе и пред него се показа препълнена кофа с боклук. Капакът ѝ беше изкривен и отвътре се подаваха стари вестници.
Илия направи крачка напред и усети как подът под краката му се разтресе. Само това му липсваше, земетресение. Без да се церемони, той хвърли торбичката на земята, и се втурна към входа на блока, с мисълта че трябва час по скоро да изведе семейството си на улицата.
Съседната сграда потрепери. Четири етажа величествено се сринаха пред очите на Илия. Облак от червен тухлен прах го удари в лицето.
Каква сграда? До блокчето на леля му винаги е имало едноетажен супермаркет „Родина“ със стени от гофрирана ламарина.
Едва сега Илия си даде сметка за воя на сирените и се уплаши истински. Той не знаеше дали те вият при земетресения. Родният му Пазарджик не се намираше в земетръсна зона, а откакто дойде да учи в София, тук не беше ставало нито едно сериозно земетресение, като онова в Свищов по времето на неговото ученичество, когато падна цял блок. Може би пускаха сирените само при силни земетресения, помисли си Илия, докато тичаше.
Той вече посягаше към дръжката на входната врата, когато тя се отвори и отвътре изскочи внушителен непознат мъж с бомбе. На лицето му висеше половинка от очила.
- Господи, Виргилия! – изкрещя непознатият и се спусна към разрушената сграда.
Илия разпери ръце пред него.
- Стойте, другарю! Там може да е опасно!
Мъжът го изгледа странно, но все пак спря. После отново се взря в прашната завеса, която скриваше развалините.
- Там е жена ми.
Това подсети Илия накъде е тръгнал той самият.
- Най-добре изчакайте тук, другарю. Аз ще се обадя на пожарната.
Човекът кимна. Илия забеляза, че счупените му очила очила изглеждат необичайно. Той ги беше свалил и сега нервно ги въртеше в ръцете си.
Всеки момент можеше да последват по-силни трусове. За втори път тая сутрин Илия се затича нагоре по стълбите. Задъхан, той спря пред вратата на тридесет и чести апартамент. На нея, обкована в блестяща медена обвивка, се мъдреше нова табелка: “Докторъ А. Борков, хирургъ”.
Илия запремига изненадано докато търсеше ключа из джобовете си. Сигурно Дамянка е решила да се пошегува, каза си той и посегна да вкара жълтото немско ключе в прореза на новата брава. В цяла София сигурно нямаше друга като нея, колегата му от катедрата по Инженерна физика я донесе от ГДР.
Ключето не влезе. Нещо повече, на вратата вместо модерна брава с патрон стоеше архаично приспособление с широк отвор за ключа. Илия го заоглежда с интерес.
Кой знае защо, Дамянка беше сменила и бравата.
Да не би пък наистина да иска да се развежда с мен, ужаси се той. После в главата му просветна – аз съм сбъркал кооперацията! Като се знам, колко съм завеян, до къде ли съм стигнал преди да се усетя за боклука? Това обясняваше и разрушената сграда отсреща, и надписа на вратата, и ключалката.
Илия се обърна и се затича надолу по стълбите. За всеки случай провери надписите по вратите на втория етаж. Имената не предизвикаха у него никакви спомени.
Пред входа човекът с бомбето не откъсваше поглед от развалините. Той беше изтървал половинката от очилата си и в състоянието, в което се намираше, като нищо можеше да я настъпи. Илия се наведе да му подаде парчето и с изненада откри, че мъжът всъщност използва пенсне.
Над главите им прозвуча мощен вой, толкова силен, че звукът на сирените напълно потъна в него. Мъжът излезе от вцепенението си, хвана Илия за ръката и го повлече на някъде.
- Бързо към скривалището!
- Към какво?
- Към скривалището!
Те се озоваха през входа на тунелчето с кофите за боклук. Врата беше отворена. Мъжът хвана Илия за палтото и го блъсна навътре. Воят отзад се засили, земята се разтресе и асистентът по химическо машиностроене се намери проснат върху мръсния цимент, забил лице в същите картофени обелки, която трябваше да е изхвърлил преди цели четири дни.
В прохода стана тъмно, някой се беше изправил пред входа.
- Много рано започваме да пием, другарю! – чу се сърдит глас. – Сержант Петров, документите за проверка моля!

* * *

Илия никога повече не стъпи в тунелчето. Още на следващия ден той подхвърли на жена си идеята да продадат наследения апартамент и да си купят по-голям в „Младост“. Ще има самостоятелни стаи за децата, ще е по-близо до института, в който младият асистент преподаваше. Два месеца по-късно те намериха купувач и скоро след това се пренесоха в четиристайно жилище близо до булевард „Насър“.
Когато започнаха промените и реституцията, новият собственик на стария им апартамент, – строителен инженер по професия, с широки връзки в бранша, – реши да се впусне в предприемачество. Къде със заплахи, къде с плащане на цени далеч над пазарните, той изкупи останалите апартаменти, бутна кооперацията и за две години на нейно място изникна лъскав шопинг мол със скъпи бутици и много неон.
Една вечер Илия, който междувременно се беше превърнал в застарял доцент с плешива глава, случайно се озова пред мола. С Дамянка се бяха развели отдавна и той се връщаше след среща със студентка от втори курс, с която от няколко месеца имаха мързелив роман. Физически упражнения в постелята срещу решаване на задачи по съпромат. Без емоции и изблици на чувства, точно от каквото имаше нужда Илия сега.
На двадесетина метра от главния вход на търговския център имаше ниска вратичка. Вероятно тя водеше към сервизните помещения, например за изхвърляне на боклука. Колко ли отпадъци произвежда дневно огромният мол, запита се Илия докато се приближаваше към нея. Побутна я – за негова изненада тя не беше заключена.
Някакъв звук привлече вниманието му. Той решително отвори вратичката и още преди охранителят на ъгъла да извика заплашително, Илия се озова в нисичко тунелче. Тук вече воят на сирените се чуваше ясно. Под краката му се усещаше нещо меко. Илия направи крачка назад и се взря в пода. Там лежеше тялото на мъжа с пенснето. И с бомбето. Ужасът, който някогашният асистент изживя преди двадесет години, се беше погрижил да запечата спомена за кратката им среща в паметта на Илия.
Малко по-рано една петдесеткилограмова бомба, се отдели от туловището на американски „Либерейтър“ на седем километра над София. Трябваха ѝ няколко минути, за да достигне земята. Тя падна на улицата пред кооперацията, точно пред коридорчето за изнасяне на боклука. Петдесет килограма взрив, избухнали на десетина метра разстояние не могат да съборят толкова масивна и добросъвестно строена сграда. Но взривената вълна беше достатъчна за да откъсне металната врата от пантите и да я стовари върху Илия и мъжа с пенснето, които се бяха свили зад нея.

* * *

Охранителят на мола дотича задъхан до сервизния вход и както беше виждал в „Досиетата Х“, побутна вратата с крак, докато държеше в ръце фенерчето и газовия си пистолет. После се обърна и повърна в средата на тротоара.

* * *

Мария се притискаше към стената на тунелчето. До нея при избухването на всяка бомба тихичко хълцаше от изненада добре облечен мъж с пенсне – съпругът ѝ. Над главите им американските самолети сипеха бомбен килим над София. Близките попадения караха сградата да подскача върху основите си. Жената се молеше, на Господ ли, на Дявола ли, все едно, дано само някой да чуе молбите ѝ.
- Спаси ме, само ме спаси, всичко ще ти дам!
В тъмното тъмното просветнаха две червени очи.
- За да оживееш ти трябва да умре някой друг. – Чу се глас и замириса на сяра. По плочките затропаха копита. – Балансът трябва да бъде спазен. Кого ще пожертваш?
В този миг през ниската вратичка се втурна някакъв непознат мъж. Гологлав и с бирено коремче, неприлично голямо за тия военни годии.
Мария знаеше кого да избере.


22-23-27.12.2006, 19-21.03.2007
Сантяго – Сантяго – Ла Сия - Сантяго
Валентин Д. Иванов




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: valio98
Категория: Технологии
Прочетен: 439778
Постинги: 340
Коментари: 0
Гласове: 201
Календар
«  Август, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31