Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.05 07:54 - Приказки от чекмеджето: упражнение в литературна мистификация
Автор: valio98 Категория: Изкуство   
Прочетен: 98 Коментари: 0 Гласове:
1



Малка литературна загадка в две части. Първата са пътни записки на любителя на фантастика Ян Янсен за пътуването му до Антверпен, където през далечната 1954 г. той посещава „Тверпкон 1954“. Те са публикувани, доста по-късно, във фензина „Counter Clock“, брой 27 (2017). Аз ги преведох и излязоха в сп. „Тера Фантастика“, бр. 17 (2018). В тях между другото се говори за тайнствен българин, който участва в работата на кон-а и най-вероятно е първият наш сънародник, участвал във фенското движение. За съжаление името му не е споменато.
Втората част от загадката е откъс от фантастичен разказ „Реквием за една планета“, предположително написан от същия българин! Отне ми много усилия да открия и възстановя този документ от оная далечна епоха, в търсенето бяха замеси хора, който не искат да бъдат споменавани, така че няма право да разкривам подробности. Образно казано, това бе почти същото като да открие човек бутилка с писмо от баба си, докато се разхожда по безлюдните космически брегове... Само ще кажа, че пътьом се наложи да разбием шифъра, с който е закодиран Ръкописа на Войнич. Откъсът от разказа бе публикуван в сп. „Тера Фантастика“, бр. 18 (2019).
Загадката – кой е първият български фен – за сега не е решена, но може би някой ще има повече късмет от мен...

 * * *


Тверпкон 1954, записки от Ян Янсен, публикувани (много по-късно) в „Counter Clock“, брой 27 (2017)

Ето че най-после този ден свърши! Цяла седмица на трескава активност и тичане да да докараме конгреса за фантастика до успешен завършек отминаха в историята. Придружени от Кен Слейтър, ние двамата се дотътрихме до моята квартира, а останалите се отправиха по своите пътища, тъй като за повечето от нас следващите дни означаваха да се върнем отново на работа, а на някой им предстоеше и дълго завръщане до техните страни.
Кен възнамеряваше да остане до сутринта, но понеже жена му с децата бяха отседнали у нас, трябваше да се прибере заедно с мен, докато Дейв просто не можеше да се отдели от нас. Освен това у дома им се откриваше възможност да си допият; обосновано очакване, като се има предвид, че по време на шеметните дни преди конгреса аз „попивах“ от ресурсите на Дейв, докато с него обсъждахме различни аспекти на предстоящото събитие, като подходящия ред на мероприятията и други подобни. Както и да е, за изненада на англосаксонските фенове ние бяхме в състояние да ВЪРВИМ до дома си и веднага, щом се добрахме до там, Кен се въоръжи с лист и молив, и с апломб започна: „Беше полунощ в Хавър, беше полунощ в Берхемлеи(1)... А също така, коняците бяха двойни...“ Спрях го тутакси, за да му предложа да си пийнем, а също и защото не разбирах какво общо има Хавър с нашия конгрес. Направо му казах да зареже записките си.
Липсата на вяра във фантастиката, демонстрирана от липсата на волни пожертвувания, за каквито помолихме на „Алфа“ 3(2), не ни позволява да издадем специален брой, посветен на конгреса, както планирахме. Обаче сега и двамата съжаляваме, че не оставихме Кен да продължи, така, за всеки случай...
Но да се върнем към нашата отегчителна история: периодът на двойните коняци не продължи дълго и ние подхванахме бутилка с нещо друго, която скоро беше последвана от още една. Не знам нито искам да гадая какво би станало, ако жена ми не се беше прибрала в къщи около полунощ, и любезно (?) не ни бе убедила да си лягаме...
Дейв успя да се прибере у тях и това, че на следващия ден той се чувстваше свеж като малка птичка напролет е доказателство за качеството на питиетата. Всичко това е само извинение за ужасните записки, които следват по-нататък – аз не успявах да бъде навсякъде, а Кен, който бе моторът на кона, би могъл да разкаже много по-добре за него, Но ние, или по-скоро аз, съм натоварен с тази задача, така че трябва да ме изтърпите. Бих могъл да разказвам надълго и нашироко за проблемите в организацията на конгреса, но ако го направя, това ще изисква двадесет или тридесет страници само за тази част. Всеки, който е бил в организационен комитет на конгрес за фантастика, ще ме разбере. Това, че ние трябваше сами да правим всичко сами, се дължи на тъжното състояние, в което е изпаднал фендъма в Б...ия(3) днес. Предполагам, не всъщност съм сигурен, че тази фенска среща много подобри ситуацията и че ни очаква по-розово бъдеще. Пак се отклоних.
Започваме със сутринта на ден „К“: аз станах около пет часа сутринта, постижение, на което никой в службата не би повярвал, че съм способен. По пътя взех Дейв, и да, той също беше буден... почти. Като стигнахме до залата, открихме, че вратата ѝ е затворена и ключовете ги няма никакви. Обаче само на няколко метра открихме шахта, аз се спуснах в нея и въпреки че едва не си счупих врата заради множеството боклуци в мазето на сградата, успях да намеря стълбището и в края на краищата – да попадна в конгресната зала. По пътя нагоре се наложи да разглобя няколко ключалки, но това е без значение... Дейв все още съжалява, че нямаше диктофон под ръка за да запише сладките думи, които излизаха от устата ми, защото по-късно не откри повечето от тях в нито един речник. Според него съм използвал лексика от няколко езика, които не владея(4).
Началото на конгреса бе насрочено за десет, но към осем започнаха да пристигат първите фенове и срамежливо попитаха дали могат да бъдат полезни с нещо. Ние им дадохме задача да украсяват залата и прозорците с корици от някакви списания, които... да кажем така, не бяха научно-фантастични. Постепенно се стекоха още хора, вероятно заради поройния дъжд, който се изливаше навън. Подозирам, че феновете от Манчестър си го бяха поръчали, защото от постоянната влага са развили хриле и плавници на краката, и не могат да оцелеят дълго без вода. Поне се надяваме, това да е причината, а не съзнателен опит да създадат безредици в Антверпен.
Кен Слейтър бе първият британец, който се появи. Заедно с жена си и децата си, които веднага бяха изпратени да си почуват у дома на Ян. А самият Кен започна опознавателна сесия, на която главното му занимание бе да представя хора, за които никога не е чувал на други хора, които никога не е виждал. Така че, имайте му доверие. Трябва да го поздравим, защото той грешеше само в около деветдесет процента от случаите. Както може да заподозрете, останалите десет бяха хора, който той наистина познаваше.
В десет срещата бе официално открита от Дейв в ролята му на президент на клуба за фантастика „Алфа“ – диктатор би било по-точно определение, защото той сам се избра. Неговата реч, заедно със следващата, на секретаря Янсен, няма да публикуваме тук, понеже са твърде скучни. Ако някой иска да ги чуе, предполагаме, че BBC пази записи.(5) През това време в залата феновете се побратимяваха по обичайния си начин, с юмруци и лазерни пистолети(6), така че никой не забеляза нищо. И двамата докладчици бяха щедро аплодирани – смея да предположа – повече заради усилията им да организират конгреса, отколкото за мислите, които изразиха. Последва изложение за положението на фендъма в Холандия...
След обедната почивка Кен Слейтър представи на публиката Уолт Уилис(7) и трябва да го е направил добре, защото когато приключи, Уолт беше червен като рак. Когато дойде неговият ред да говори, се оказа, че той страда от сценична треска и започна да мърмори под носа си. Можеха да го чуват само седящите на първите няколко реда, така че тук включваме целия текст на доклада му:
Както забелязах в официалната програма, аз трябва да дискутирам неформалните фенски издания. Няма да ви убеждавам, че неформален и приятелски фензин е по-добър от който и да е друг тип списание. Мога само да кажа, че аз лично го харесвам повече и да обоснова собствените си предпочитания, но те едва ли ще ви убедят, освен ако не търсите във фендъма същото, което търся и аз. Впрочем, във фендъма има доста хора, които дори не знаят какво търсят в него. Вземете за пример писмото, което получих онзи ден от един млад канадски неофен. Той олицетворява явление, което рано или късно трябваше да се случи във фендъма – за пръв път любител на фантастиката има на разположение нещо, за което е мечтал всеки редактор на фензин откакто се появиха първите циклостилни любителски издания през 1920-те години. Канадецът има на достъп до цялото оборудване на истинска печатница! До всякакъв вид печатарско оборудване: от линотип до машина за офсетен печат. Естествено, той възнамерява да издава фензин. Още по-естествено, той ще е ежемесечен, ще се отпечатва на висококачествена хартия и ще е богато илюстриран. Тиражът ще бъде около 500 екземпляра...
Този бъдещ фен-редактор току що е прочел „Омагьосаният дупликатор“(8) и едно от нещата, за които ме пита е дали е правилно да използва „аеропланограф“(9), ако има безплатен достъп до него. Тези от вас, които са чели „Омагьосаният дупликатор“ вероятно си спомнят, че ласкателствата на мистър Суифт (който олицетворява офсетен принтер) бяха едно то изкушенията, през които трябваше да премине Джофан. Жертвите на мистър Суифт летяха над фендъма с помощта на „аеропланограф“ докато им свършат парите, след което бяха изхвърлени.
„Летейки наоколо и гледайки отвисоко към фендъма“ са думите, използвани в „Омагьосаният дупликатор“. В тях се крие нещо повече от въпроса за разходите; това е въпросът за високомерието, за отношението между редактора и читатели.
Погледнете на него така: няма смисъл да поставяте на масата щипки за захар, ако на гости са ви дошли приятели, пред които не се смущавате да взимате от захарните бучки с пръсти. По същия начин няма смисъл да се опитвате да впечатлите феновете, ако това, което търсите във фендъма е приятели. Лъскавото списание само издига бариера между вас и вашите читатели и само до някъде това е защото професионалния печат изглежда помпозно. Всеки, който иска да намери приятелство и забавление във фендъма има много по-големи шансове, ако си остане с циклостила и използва енергията си за получаване и написване на хубави материали за своето списание. А ако иска да се похвали с качеството на печата, по-добре да се присъедини към някоя журналистическа асоциация, чийто членове хабят времето си произвеждайки елегантни презентации на своите боклуци.
Разбира се, вие може да търсите във фендъма власт и влияние. В този случай вие сте заложили на погрешния кон. Има само около 200 активни фена. Ако увеличите тиражите си над това число, единственото общо между вашите читатели ще бъде интереса към научната фантастика и ще можете да публикувате само ревюта. И ако има една сигурна истина в настоящия момент, тя е, че към подобни материали няма достатъчно интерес, който да поддържа фенско списание с голям тираж. Когато фантастика се намираше трудно, фензини като „Фантастично ревю“ на Гилинг(10) оцеляваха, защото насочваха читателите към източници и доставчици. Но сега имаме фантастика до втръсване. Феновете като мен, които са израстнали във времената на дифицит, изпитват чувство на дълбока безизходност, защото не са в състояние да изчетат цялата фантастика, която се появява сега. Притеснява ги да си мислят, че може да са изпуснали нещо и не изпитват никаква благодарност към хората, който тичат след нас за да им кажат точно какво са изпуснали и колко е хубаво то. Струва ми се, че сега няма място за подобен тип списание – ревютата не са достатъчни за да осигурят успеха му.
От друга страна, колко по-малък е тиражът ви, толкова по-голям е изборът на материали. Малкият тираж прави вашия фензин подобен на лично писмо(11), а в него може да се включи всичко. Вашите автори могат да пишат непревзето по теми, които лично ги интересуват и вашите читатели ще усетят по-интимна връзка с изданието и ще я демонстрират като ви изпратят писма с коментари, което е по-важно от всякакви пари.
Доказателство за думите ми е факта, че тези приблизително 200 активни фена са успели да издържат само две любителски списания с тираж над 500 броя. И двете са насочени предимно към колекционери, които са представители на друга раса(12).
Но да се върнем към нашия доклад за хода конгреса. Не съм сигурен дали Уолт беше приключил, когато избухнаха бурни ръкопляскания. Забелязах, че той е доволен да се оттегли от сцената и подозирам, че е намерил сполучлива маскировка, защото по-късните ми опити да го открия в залата и близките заведения не дадоха до резултат.
По-нататък конгресът изненадващо пощуря. Кен Слейтър отново надмина себе си, като едновременно беше докладчик, актьор, суфльор и Гху(13) знае още какво. И по-добре, защото иначе конът щеше да замре – повечето от гостите, които бяха обещали да пристигнат, така и не се появиха. Дивото изпълнение на Кен подтикна Дейв и мен да изтичаме на сцената и да се опитаме да разберем целта на неговото бясно ръкомахане. Оказа се, че той не е в състояние да открие хората, които би трябвало да говорят точно в този момент. Ние също не успяхме. Кен успя да поддържа огъня за повече час. За съжаление не можем да ви кажем как, защото и двамата бяхме заети да търсим липсващите докладчици, но по-късно научихме, че е използвал магически трикове и хвърчащо обекти. Обаче един бегъл поглед към бутилките в колата му ни каза откъде той е почерпил дух за подобни изпълнения...
Трябва да е било около час по-късно, когато от дясната страна на залата се разнесе оглушителен шум и един от прозорците се разпадна под въздействието на нечии крака, тяло и... брада! Въпреки че бях предупреден, тази неочаквана поява ме изненада, защото притежателят им беше казал, че ще се приземи на покрива. След като паниката отмина, всички ние посрещнахме Бърт с поздрав, който разклати основите на сградата и покри пода с дебел слой от нещо бяло(14). Бърт беше отнесен до сцената на раменете на феновете, от където пое щафетата от Кен – готов да припадне след толкова усилия. Както научих впоследствие, много хора бяха останали с впечатлението, че това е още един от триковете на Кен.
Минаха петнадесетина минути преди шумът да стихне дотолкова, че да може да се чуе за какво се говори. Групата от Остенд се държеше доста свободно(15) и се наложи да се намеся лично, обяснявайки кой е нашият забележителен гост. Когато залата най-после се успокои, Бърт пое микрофона и се обърна към участниците в конгреса, отделяйки особено внимание на читателите на „Аутентик“(16), който му ръкопляскаха почти непрекъснато...
Нямам представа как Бърт помнеше всичко, което ни разказа, започвайки с късо, но доста скучно описание на своето пътешествие с мотоциклет през Перу. Той особено се разчувствува, докато говореше за своята първа среща с местен фен. Оказало се, че въпросният също държи в ръка стар брой на „Аутентик“ и както може да се очаква, това станало повод за много интересен разговор помежду им. После Бърт разказа за много по-интересното си пътуване до Лима с платноход, в компания на представителки на прекрасния пол, но заради белгийската цензура не може да отделим място за това епично приключение.
За съжаление на някой от присъствуващите фенове, Бърт се добрал успешно до Лима и ни разказа с възторг за различните фенски организации в този прекрасен град. С невъобразимо богатство на детайли той описа гигантските библиотеки, които всеки тамошен клуб притежава; хилядите книги и годишни томове с подвързани списания наредени на огромни шкафове, извисяващи се от пода до тавана; кожените кресла, декориращи всяка стая и величествени шкафове, в които се ширят каталози с индексни карти, подредени по автори, заглавия, теми, обем и първи изречения; баровете – полирани, никелиран и хромирани – пълни с напитки, достъпни безплатно по всяко време(17), освен ако нямате по-специални вкусове... И в средата – зад стъкло, в позлатена кутия – първият брой на „ТФ“(18)...
Часовете летяха и навън започна да се стъмнява. Наложи се да привлечем вниманието на Бърт върху факта, че всичките му слушатели са заспали и че влакът, с който трябваше да си замине, е задържан за да го чака вече повече от час и ако обича да побърза, защото сред останалите пътници има няколко държавни служители, които спешно трябва да достигнат Остенд...
Овациите, с които Бърт бе изпратен сигурно ще бъдат помнени за дълго време от жителите на Антверпен и околните селища. Всъщност властите в града имаха намерение да го канят веднъж месечно, защото шумът след лекцията му се оказа по-ефективен от системата за аварийно оповестяване на въздушна тревога и цялото население беше в укритията за по-малко от една минута.
До тогава бяхме натрупали няколко часа закъснение и претупахме остатъка от програмата. Боб представи филма „Човекът, който не можеше да прави чудеса“ – едно разочарование, особено след брилянтното представление на Кен Слейтър по-рано. Приветствия поднесоха господата Рено, Гале и Сприел от Франция. Те се произнесоха за по-малко хумор и повече фантастика, и нищо чудно, че не получиха подкрепа от присъстващите. Холандецът Бен Аббас, който пристигна късно, говори за неудобните дати, на които организаторите правят конгресите и за холандците, които пишат писма на английски до фламандски фенове. Състоя се специална сесия от представители на белгийския фендъм. За щастие всички бяха достатъчно прегорели за да не забележат, че сцената бе празна. Все пак няколко белгийски фена разказаха – всеки в рамките на една безценна минута – за различните дейности в техните фантастични общности.
След което дойде ред на официалното откриване на бала. Групата – „Венделфанската рагтайм петорка“ – се състоеше от Дейв на барабаните, Вим Стрюк на пианото, и Йен и Кен на бара(19). Излишно е да отбелязвам, че това бе последното събитие в програмата на конгреса, който дълго ще бъде помнен в Антверпен, в Белгия и Холандия и на всяко място, където феновете неуморно се трудят за да организират подобни събития.
Няма да изреждаме множеството благодарности от феновете, който пристигнаха за Тверпкона, защото това би запълнило още един брой. А нашите собствени благодарности са отправени към всички участници и ние искрено се надяваме вие да откликнете на нашия призив за финансова подкрепа (която не получихме тази година!), която би ни позволила да направим страхотен колекционерски брой на нашия фензин.
До следващия Тверпкон през 1955 година!


Полунеаваторизиран превод: Валентин Д. Иванов


(1) Berchemlei – историческите записи свързани в с това име са противоречиви, но изглежда става дума за квартал в белгийския град Атверпен, понастоящем популярна атракция за леководолази-любители. Б.П. (тук и по-нататък обозначаваме бележките на редактора на настоящото ново и на оригиналното старо издания съответно с Б.Н.Р. и Б.О.Р. и бележките на преводача – с Б.П.).
(2) Име на клуб на любителите на изкопаемия жанр научна фантастика. Експертите смятат, че числото е пореден номер на редовни срещи. Учудващо е колко добра организация е постигната само за три срещи. Б.П.
(3) Записът е повреден на това място. От контекста следва, че се говори за Белгия, но може може да се отнася и за други формални образования от онзи период, наричани държави. Б.П.
(4) В никакъв случай не се опитвайте да копирате красноречието на Ян. Ако го сторите, рискувате да ви арестуват. Б.О.Р.
(5) Вече не. Гарантирано. Б.О.Р..
(6) Лазерните пистолети всъщност бяха водни. Б.О.Р.
(7) Според Големия Вселенски Информаторий Walter Alexander Willis (1919-1999) е бил известен фен от Северна Ирландия, носител на Хюго за Активен Фен (1958). Б.П.
(8) Любителски научно-фантастичн роман от Уолт Уилис и Боб Шоу, публикуван през 1954 г. в тираж от 200 броя и многократно преиздаван по-късно. Следвайки каноните на жизнеописанията на пилигрими и светци в християнката религиозна литература книгата описва в алегорични категории пътешествието или по-скоро израстването на любителя на фантастиката Джофан. Б.П.
(9) Неологизъм, базиран на плантограф – скъпо устройство за много качествен печат, предложено от фирмата „Суифт и ко.“ от Сейнт Луис. Б.П.
(10) Според Големия Вселенския Информаторий става дума за британски фензин, редактиран от Уолтър Гилинг, 18 броя от който са излезли в периода между 1947 и 1950 г. Б.П.
(11) Тази истина е преоткрита и от други редактори на фензини. Историята помни един, чийто уводна статия започва с думите „Братко фен...“ Б.П.
(12) На това място редакторът на този фензин, се изправи с просълзени очи, и отдаде почит на Уолт Уилис. От конгреса в Антверпен са изминали 63 години. Имената на най-известните белгийски фенове са други, имената на двата фензина съществуващи днес също са други (Ансибъл и Файл 770), но думите на Уолт продължават да бъдат истина. Б.О.Р.
(13) Според Големия Вселески Информаторий Гху е измислено фендъмско божество, датиращо от средата на 1930те години. Б.П.
(14) Вероятно става дума за мазилка, каквато широко се е използвала в средата на двадесети век. Б.П.
(15) Сред тях се бе и един неофен от Източна Европа, ни повече ни по-малко новоназначен културен аташе в посолството на страната си в Париж. Той изрично ме помоли да не споменавам нито името на страната му, нито неговото собствено, защото рискувал да има неприятности по партийна линия, каквото и да означава това. Вероятно той е първият български участник в западен конгрес на любителите на фантастика. Б.О.Р. Опитите за идентификация на въпросния фен за сега не се увенчаха с успех поради непълните исторически записи от епохата педи Втория Потоп. Б.Н.Р.
(16) Тази забележка ме кара да мисля, че става дума за Хърберт Кампбъл, известен като Бърт, редактор през периода 1952 – 1956 г. на английското списание „Автентична НФ“, излизало между 1951 и 1957 г. Б.П.
(17) Изглежда Бърт ни пробутваше един от онези номера, които в някакъв бъдещ момент ще станат известни като Лундвал-и. Б.О.Р.
(18) Вероятно в текста има печатна грешка и става дума за фензина „Аутентик“, а не за някакъв световно неизвестен фензин, криещ се зад загадъчното съкращение „ТФ“. Б.П.
(19) Бележка от Ед: да, аз също ги изкарвам четирима, но предполагам, че в този момент Ян вече беше започнал да вижда двойно. Б.О.Р.


* * *


Рубрика: Архивите са живи

Както стана ясно от записките на Ян Янсен, публикувани в брой ?? на сп. „Тера Фнатастика“, в Тверпкон, проведен в Антверпен през 1954, участва българин – за пръв път в историята на родния фендъм, наш сънародник се появява на международна среща на любителите на фантастичния жанр. За съжаление името му е неизвестно, но наследниците на организаторите на това събитие от преди 64 години бяха така любезни да потърсят в архивите всякакви материали, свързани с него.
Резултатът граничи с чудо – те намериха началото на негов разказ! Той е написан на френски и кодиран с шифър, подобен на онзи, който е използван в ръкописа на Войнич. След дълги и упорити усилия сътрудника на „Тера Фантастика“ Валентин Д. Иванов разчете кода и преведе ръкописа, който ви предлагаме тук. Уви, даже най-мощните програми за семантичен и лингвистичен анализ се оказаха безсилни да намерят каквато и да е прилика с който и да е оцифрован текст от родната ни литература.
Изследването на архивите продължава и има надежда, че ако съществува, остатъкът от произведението ще бъде открит, както и личността на загадъчния фен и писател – разкрита.



Реквием за една планета

Звездолетът, който ме чака в хангара, е стар и прегърбен като разорен амбулантен търговец нейде от десния бряг на Сена. Никога не съм виждал Сена, нито съм стъпвал на който и да е от бреговете ѝ. Тъй обичаше да казва Стария преди да се спомене. Подозирам, че двете горили в раирани скафандри, които редуват цветовете на развален марципан и престояло сирене, имат намерение да сплотят семейството ми, като ме пратят при него.
Затова няколко секунди преди да изляза на меридионалния коридор, който съединява свата полюса на фон Брауновото колело, давам горен мигач. Нещо съвсем естествено, понеже в тоя час коридорът се използва само за движение обратно на часовниковата стрелка. Горилите след мене правят същото и дори се престрояват на второто ниво. Тук аз натискам по-сериозно гъбката, пренебрегвам задължителния знак и опитвам вкуса на забраненото. Казват, че той бил по-сладък. Лъжа. Отровните изпарения от металохидридната клетка зад гърба ми са също толкова противни, както преди няколко минути, когато спазвах правилата за движение на леки моторни скутери.
Моторът на бричката ми вие от напрежение като сенокосачка – още едно от любимите сравнения на Стария – докато се гмурвам надолу и после в първия радиален тунел.
Животните зад мене се разминават на един вестни разстояние с някакъв безпилотен камион, който приветства умелите им маневри с противно тръбене, достойно разсърден за алфа-носорог. След като едва не са били смлени на кайма, те изостават леко. Давам отново горен мигач, с което ги поставям пред дилемата дали не си правя повторно майтап с тях. Не печеля повече от две секунди, но в тия скъпарски времена, кой ти ги дава?
Без едно излишно движения паркирам скутера на първото свободно място, с два скока – които са лесни толкова близо до оста на станцията, където изкуствената сила на тежестта едва ли надминава десетина процента от земната – се озовавам до входа в шлюза на вътрешния кръг и го херметизирам зад гърба си докато раираните ми преследвачи все още се оглеждат за мен, без съмнение, с най-добри намерения. Гледаме се дълго през стъклото – аз весело им махам, а те безпомощно се свиват, защото полицейски дронове го обграждат от всичките шест страни. Тия машинки с мощни електроразредници без съъмнение са изпратени по следите на нарушителите от ИИ-то на камиона. Или от някой анонимен и законопослушен гражданин.
Оставям горилите да се двоумят. С тоя раиран десен ще спестят пари на данъкоплатците – няма нужда затворническата администрация да им дава униформи, и тези ще минат. От известно време главорезите са станали толкова внимателни и предвидливи. Да им се наначуди човек.
Докато подкарвам разорения амбулантен търговец, пардон гърбав звездолет, ми хрумва, че онези типове може и да не са тъй предвидливи. Просто са нямали време да се преоблекат, откакто са се чупили – временно, разбира се – от дрънголника.
Следващите два часа прекарвам в зоната на полумрак, който дели нощта от деня, и на корабите от класа „призрак на катастрофа“ като моя обхваща цялото денонощие. Корабният компютър, носещ звучното име Дороти – Стария сигурно нарочно го е избрал толкова дълго, за да поддържа паметта ми във форма – ме буди. Навлязъл съм в една друга зона, тая на станцията Тайфуни-разпределнителна.
- Тук „Разорен амбулантен търговец“ – викам в микрофона.
- Вие май ме вземате на майтап, момчето ми. – От високоговорителите се излива сочен глас с цвят на жлъч. Операторката на станцията, моята стара позната Франсоаз. Каква жена! Всички цветове й отиват.
Познаваме се още от преди доброволно-задължителното ми заточение във Вътрешността, на което Стария ме прати веднага след първия инцидент. Тя наистина е стара, поне на сто и осемдесет години. Датата на раждането ѝ е тайна, пазена по-добре от ядрените кодовете на ООН. Наивниците на средна или на още по-незряла възраст, които се швартоват на „Тайфуните“ за пръв път, често се опитват да я забият. Бабето хвърля кибрит в огъня и се наслаждава на свалката, докато дойде някой друг кораб, който се нуждае от вниманието ѝ.
- Получих наследство – обяснявам и пращам идентификационните кодове на таратайката.
Едно съвсем ненавременно наследство, предизвикано от една още по-навременна смърт. Стария пращеше от здраве, доколкото разбира се може да пращи един спейсър, който през през половината си живот се е къпал в радиация, а другата половина – се е опитвал да я отмие в някой бар с дезинфекционна течност, която в астероидния пояс по погрешка наричат бира.
Името на кораба е още една шега на Стария.
- Той е постигнал щастието – разправяше отеца за конструктора на тази съборетина, която между другото ползваше за полети между звездите. – Животът му е завършил с щастието да види, че технологията, която е изобретил с лекота, между две чаши... – паузата му беше нужна за да намери подходяща дума да замени той, което в моята крехка възраст не биваше да знам – кафе, е дала на хората галактиката. А неговата компания събирала дивидентите от човешкото любопитство. И от човешката алчност, ако трябва да бъдем изчерпателни. Със сигурност дивидентите от алчността били по-големи.
Кимах с надуто достойнство на подходящите места, сякаш разбирах нещо и накрая баща ми бъркаше в джоба си и ме награждаваше с някое дребно кредитче. Но не за да си купя с него сладолед „Мота“, а за да го пусна в чинийката на просякинята, която обитаваше тунела зад нашата къща.
- Но преди това е минал през едно предверие – продължаваше Стария – на нищета и мизерия, което е траяло тридесет години. Той е тръгнал от края на болката и нищетата, загубил е жена си, децата си, втората си съпруга и тримата си най-талантливи помощници, преди да...
Съгласявах се отново, с надеждата, че Стария ще забележи настойчивите погледи, които хвърлях към децата, скупчени около сергията за сладолед. Те бяха оформили компактна сфера. Не понеже безтегловността им позволяваше, а защото от време на време от манипулаторът на робота заяждаше и в случайна посока хвръкваше пръска от лакомство, та все някое хлапе щеше да си подслади горчивия бедняшки живот.
Уви, на тоя ден вместо родителската благодарност получих удар с юмрук в рамото. Юмрукът бе съкрушителен и принадлежеше на Стария, който беше забелязал опасността и воден от нещо, което навярно би могло да се определи като бащинска грижа, ме просна върху ламаринения под за да ме отмести от линията на огъня. За сетен път установих, че той е прекалено наблюдателен за един любител на литературата по време на безкрайните полети из астероидния пояс. В следващия миг ни достигнаха четири притъпени изсъсквания на бластер, снабден със заглушител.
Това бе първото покушение срещу Стария. За което аз зная. И да е имало други преди това, той не е благоволил да ме информира, а за по-късните нямах възможност да узная. На следващата сутрин той ме качи на сутрешния дилижанс към Марс и преди немногословната раздяла пъхна в джоба ми препоръка към стария си приятел Борислав, който беше професор по културология на изчезналите народи във филиала на Сорбоната в Хелас Маринес. Така през следващите четири години аз нито веднъж не пиха кафе в някое кафене на левия бряг на Сена. Нито на десния, както казах по-рано.
Изключвам двигателите, нареждам на Дороти да започне следполетната проверка и поддръжка и се отправям към Тайфуните в търсене на забавления, нежност или на каквото намеря.
Животът е поредица от шлюзове, която започва с раждането. Защото какво е то, ако не излизане от първия шлюз, оня, комфортния и безопасния, в който според психиатрите всички ние се опитваме да се върнем. По един или друг начин. Житейският ни път продължава през други шлюзове, по-големи или по-малки, по светли или по-тъмни, по-топли или по-студени. Докато не стигнем последния шлюз. От другата страна на врата му зее чернотата на космоса и ние отплуваме към звездите, отпратени с ритник от съдбата, издишвайки последната си доза въздух.
След втората врата не ме чака чернотата на космоса, нито вакум, а обичайният шум и още по-обичайният аромат на много хора, затворени в малък обем. Поемам към вътрешността на станцията, като се озъртам за подходящо заведение, когато чувам един добре познат глас:
- Сам ли сте, Майкъл?





Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: valio98
Категория: Технологии
Прочетен: 439752
Постинги: 340
Коментари: 0
Гласове: 201
Календар
«  Август, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31