Петък следобед. Всички карат като състезатели на магистралата. За къде бързат? Така ме връхлетя споменът за соления остър мирис на море и гниещи водорасли, за прохладния морски бриз примесен с пръски от морска влага.. Спомен след спомен.. Онези изоставени къщи бяха пълни с покъщнина. Все се чудех защо хората бяха оставили всичко това в домовете си и ги бяха напуснали.. ..Докато не видах същото в собствения си дом при поредното си завръщане. Колкото можеш да събереш в един-два куфара, това е.


 

Заминах. Сребърен куршум
заби в сърцето ми обява:
"Сърце заменям срещу ум
в нормална правова държава".
Изпратиха ме по реда.
Цветя, сълзи и тъжни речи
и самолетът отлетя,
отнесе ме във Безсърдечия.
Закони, такси, правила,
наредби, укази, промивки
на мозъците без кора,
на мозъците с мазни кривки...
Отворен череп и очи,
облещени в усмивка суха,
в гърдите слаб мотор бръмчи,
надолу люшка се търбуха,
Препълнен с фибри, ГМО,
с хормони, мюсли и нитрати
и всяко сутрешно лайно
излиза с марка и печати.
И всяка дума е шаблон,
изречен без да го почувстваш.
Във безсърдечния ми дом
е много тихо и е пусто.
И някога, във полусън,
усещам болка във гърдите,
дочувам тих сърдечен звън
и течност, пареща в очите.

Р.Симова. 2012